Жозе Родригеш душ Сантуш - Божията формула

— Но какво общо има това с компютрите?

— Много просто. Теоремите на Гьодел предполагат, че колкото и съвършени да са, компютрите винаги ще се сблъскват с ограничения. Макар и да не може да покаже кохерентността на една математическа система, човешкото същество съумява да разбере, че много твърдения в системата са истинни. Но компютърът, поставен пред подобно неразрешимо противоречие, ще блокира. Следователно компютрите никога не биха могли да станат равни на човешките същества.

— Аха, разбрах — възкликна Томаш. Изражение на задоволство се изписа на лицето му. — Значи признаваш, че съм прав…

— Не съвсем — каза старият математик. — Какво следва? Ние можем да предоставим на компютъра формула, за която знаем, че е вярна, но която компютърът да не може да докаже. Това е истина. Но е истина и това, че компютърът би могъл да направи същото с нас. Формулата е недоказуема само за този, който работи вътре в системата, разбираш ли? Но за онзи, който е извън системата, формулата е доказуема. Това е валидно както за компютъра, така и за човека. Заключение: възможно е компютърът да е толкова интелигентен, колкото е човекът, и дори по-интелигентен от него. Томаш въздъхна.

— И какво доказва всичко това?

— Всичко това доказва, че ние сме само едни свръхусъвършенствани компютри, ние също не можем да имаме душа. Нашето съзнание, нашите емоции, всичко което чувстваме, е резултат на сложната ни структура. Когато умираме, чиповете на нашите памет и разум ще изчезнат и ние ще изгаснем. — Пое си дълбоко въздух и се облегна на стола. — Душата, мили ми сине, не е нищо друго, освен измислица, прекрасна илюзия, родена от горещото ни желание да избягаме от неизбежността на смъртта.

Топлите очи на Ариана Пахраван очакваха Томаш на изхода за пътниците, пристигащи на терминала на старото международно летище „Мехрабад“. За миг новодошлият се бе почувствал изгубен сред множеството черни и пъстри чадори 30 30 Дълга и широка, традиционно едноцветна женска дреха; плащ покривало от два типа тъкан, прозрачна за лицето и плътна за тялото. — Б.р. , докато търсеше познатото лице, което все не се появяваше. Чак след като Ариана дойде при него и докосна ръката му, историкът се успокои, че е намерен. Но въпреки това му беше трудно да повярва, че жената в традиционни одежди със зелен воал е онази елегантна иранка, с която беше обядвал в Кайро седмица преди това.

— Salam , професоре — поздрави го тя с чувствен глас.

— Здравейте, Ариана. Как сте?

Португалецът изчака секунда, двоумейки се дали да се наведе да я целуне по страните, или имаше друг начин за поздрав в тази земя с толкова радикални обичаи. Иранката разреши въпроса, като му подаде ръка.

— Добре ли пътувахте?

— Отлично — каза Томаш. Завъртя очи. — Припадах при най-малкото подозрение за турбуленция, разбира се. Но като изключим това, всичко мина добре.

Ариана се разсмя.

— Страх ви е да летите, нали?

— Не че ме е страх, просто… мм… имам известни опасения. — Томаш се нацупи като дете. — Постоянно се присмивам на майка си заради това, че я е страх да пътува, но право да си кажа, май съм същият като нея. Наследил съм гена.

Иранката се взря в него, хвърли поглед към спортния сак, който носеше на рамо, и се озърна подире му в очакване да види носач с куфари.

— Не носите ли друг багаж?

— Не. Винаги пътувам с малко багаж.

— Добре. Да вървим тогава.

Жената го поведе към опашката на изхода на летището. Гостът погледна напред и видя оранжевите автомобили, които прибираха пътниците.

— С такси ли ще се придвижим?

— Да.

— Нямате ли кола?

— Професоре, намираме се в Иран — каза тя все така дружелюбно. — Тук не се гледа с добро око на жените, които шофират.

— О, простете.

Настаниха се на задната седалка на таксито — един „Пейкан“, който се разпадаше от старост. Ариана се наведе към шофьора.

— Lotfan, man о bebarin be hotel Simorgh.

— Bale.

Томаш разбра само думата хотел.

— Какъв е този хотел?

— „Симург“ — поясни Ариана. — Най-хубавият хотел тук.

Таксиджията обърна глава назад.

— Darbast mikhayin?

— Bale — отвърна жената.

Томаш изглеждаше любопитен.

— Какво иска той?

— Питаше дали искаме таксито само за нас.

— Само за нас ли? Не разбирам…

— Ирански обичай. Такситата, макар и вече да са заети от пътници, спират по пътя, за да вземат още клиенти. Ако искаме таксито да е само за нас, ще трябва да заплатим разликата в цената, която биха платили останалите пътници, пренебрегнати от шофьора.