Жозе Родригеш душ Сантуш: Божията формула

— Така беше.

— Е, и? Какво правим тук?

За първи път през този ден Томаш се усмихна, доволен, че е изнервил събеседника си.

— Вие сте тук, за да присъствате на разбиването на шифъра.

Грег примигна озадачен.

— Извинете, нещо не разбирам.

— Вижте, намерих ключа, успокойте се. Проблемът е, че поради смъртта на баща ми не разполагах с време, за да доведа нещата докрай.

— Разбирам.

— Сега ще направим дешифрирането, става ли?

— All right . 104 104 Добре (англ.). — Б.пр.

Томаш извади от джоба си стар, пожълтял от времето пощенски плик със счупен восъчен печат от едната страна. Извади от него малко листче, на което беше написано Die Gottesformel с подписа на Айнщайн под него. На обратната страна на листчето имаше поредица от небрежно надраскани букви.

— Какво е това? — попита Грег намръщен.

— Това е ключът.

— Ключът за шифъра?

— Да. — Томаш се изправи. — Изглежда, че Айнщайн е дал на професор Сиза ръкописа, озаглавен Die Gottesformel , с условието ученикът му да го публикува само ако успее да намери друг научен път, за да докаже съществуването на Бог. Естествено, авторът на Теорията на относителността не е искал да изпадне в неловко положение, нали? Трябвало му е потвърждение на онова, което той открил, след като анализирал библейския текст за Сътворението от гледна точка на Теорията на относителността. — Кимна към измачканото листче с двата шифровани реда. — Като допълнителна предпазна мярка зашифровал Божията формула. И тъй като шифърът бил прекалено сложен, той се изплашил, че никога няма да бъде разбит. Затова поставил ключа в един плик и го запечатал с восъчен печат, след което го предал на професор Сиза срещу обещанието, че ще го отвори едва след като открие второто доказателство. — Размаха бележката, която беше извадил от плика. — Онези типове от „Хизбула“, които отвлякоха професора и задигнаха ръкописа в Техеран, естествено, не са знаели за съществуването на този плик. Сътрудникът на професор Сиза, професор Луиш Роша, също не е знаел историята на този плик, но е бил наясно колко много е държал на него менторът му и от страх да не би похитителите да се върнат да го потърсят, го дал на баща ми.

— Значи е бил при баща ви?

— Да, но го разбрах едва при последния ни разговор. Моят баща беше голям приятел на професор Сиза, който му беше колега в Университета в Коимбра. Затова и професор Луиш Роша е сметнал, че запечатаният с восък плик ще бъде на сигурно място в ръцете на баща ми.

— А баща ви знаеше ли какво е това?

— Не, нямаше ни най-малка представа. Но понеже… мм… понеже беше много любопитен, счупил восъчния печат и надникнал вътре. — Показа листчето с подписа на Айнщайн. — Разбрал, че се отнася за нещо, написано от ръката на Айнщайн, както го доказва и този подпис, но си помислил, че става въпрос за сантиментална реликва, нищо важно.

— I see.105 105 Разбирам (англ.). — Б.пр.

— Съвсем случайно ми спомена за него, но това се оказа ключът към мистерията.

— Съвсем случайно? — попита Грег. — Нима съществува подобно нещо?

Томаш се усмихна.

— Имате право, случайности няма. Било е предопределено.

Американецът отпи глътка уиски.

— Okay, nice story106 106 Добре, хубава история (англ.). — Б.пр. — възкликна той. — И сега?

— Сега ще дешифрираме посланието.

— Great!107 107 Чудесно! (англ.). — Б.пр.

Томаш посочи към думата, изписана най-отгоре на листчето с ключа.

— Виждате ли това име?

— Алберти?

— Да.

— Какво му е на името?

— Това е едно великолепно хрумване. Айнщайн се е пошегувал със собственото си име, Алберт. Всеки би си помислил, че това е италианският вариант на името му, но един криптоаналитик веднага ще разбере, че тук се крие нещо друго.

— Нима? И какво е то?

— Леон Батиста Алберти е флорентински енциклопедист от XV век. Ярка фигура от Италианския ренесанс, нещо като Леонардо да Винчи, но в по-малък мащаб. Философ, композитор, поет, архитект и художник, автор на първия математически анализ на перспективата, както и на труд, представете си, върху домашната муха. — Усмихна се. — Той замисля фонтана „Ди Треви“ в Рим.

Грег поклати глава и сви устни.

— Не съм чувал за него.

— Няма значение — каза криптоаналитикът, махвайки вяло. — Един ден, докато Алберти се разхождал из градините на Ватикана, срещнал един свой приятел, който бил на служба при папата. В приятелски разговор засегнали някои интересни аспекти на криптографията и Алберти се въодушевил да пише по въпроса. Изпълнен с ентусиазъм, Алберти предложил нов вид шифър. Идеята му била да се използват две шифрови азбуки, като всеки символ се заменя с буква ту от едната, ту от другата азбука.