Дэн Симмонс - Лятото на страха

И това през 1947. На Алфред — и Дядо Коледа — щяха да им паднат ченетата, ако бяха видели „комерсиализма“ на двадесет и първи век.

Моят ментор по важни образователни теми през осемнайсетте ми години като учител (а и след тях) беше авторът, медиен и културен критик и неуморен хуманист Нийл Постман. Той почина през 2003, но наблюденията му върху въздействието на технологията и културната промяна върху всички нас — и най-вече върху децата — са по-актуални от всякога. Когато завършвах магистърската си степен през 1971, за да стана учител, най-влиятелната творба на Постман беше „Преподаването като подривна дейност“. Онези, които не го разбраха, го нарекоха поредния радикал на шейсетте години. Няколко години по-късно, през 1979, насред хаоса, причинен от събитията през 60-те, Постман написа „Преподаването като начин за съхранение“ и онези, които не го разбраха, го нарекоха рейгънски консерватор.

Нийл Постман беше много повече от тези две неверни определения. Той беше човек, който разбираше забравените думи на Андре Жид [3] Андре Пол Гийом Жид (1869–1951) — френски писател, носител на Нобелова награда за литература (1947). : „Единственото добро образование е онова, което е в противоречие с вас.“

Най-важното е, че Постман разбира — и обяснява съвсем красноречиво, — че „детството“, каквото го познаваме, е пространство, място и концепция, които не съществуват за възрастните (и децата), до края на осемнадесети век и които са разрушени в края на двадесети век. (Като творец и любител на изкуството разбирам добре първата част на уравнението на Постман — децата просто не са изобразявани в правилните за тях пропорции в картините и портретите, създавани през вековете, или поне през осемнадесети век. Не става въпрос само за примитивизъм в изкуството, където до средата на осемнадесети век децата винаги се изобразяват като смалени възрастни с неправилни пропорции на главите и телата. Художниците, както и всички останали, просто са приемали децата като малки възрастни и са ги рисували по този начин.)

Това време, в което детството най-накрая започва да бъде уважавано като различен период от живота с различни правила — с други думи, като период, в който децата не бива да бъдат обект на същото напрежение, изисквания и действителност, които възрастните носят на плещите си, — наистина започва да съществува след изобретяването на печатната преса, когато хората са работили с идеята, че информационната среда за децата трябва да бъде различна — по-ограничена — от информационната среда за възрастните.

Тази предпазна стена беше свалена. (В интерес на истината, краят на детството, на което станах свидетел през изминалите десетилетия на двадесети век, настъпи с премахването на вратата на спалнята на родителите. Нищо, което възрастните, в това число и родителите, правят (включително секса), мислят, говорят, спорят или се тревожат, не е крито от децата.)

Нашият рефлексивен навик е да възхваляваме всички технологични и културни революции в последните десетилетия, но това е една революция, върху която трябва да насочим вниманието си и да помислим над нея.

Тази революция, приветствана от всички нас (включително от родителите), е точно онова, което уби детството, което Дейл, Лорънс (Не-ме-наричайте-Лари), Майк, Кевин, Харлън, Корди, Дона Лу и много други деца от Елм Хейвън през 1960 г. имат. Постман описва тази революция, която превръща версиите на детството от осемнадесети и деветнадесети век със своите отделни и защитени места в нещо несъществуващо: Имам предвид разбира се, „информационната революция", която прави невъзможно да се крият тайни от младите — сексуални, политически, социални, исторически, медицински, или, иначе казано, целият живот на възрастните, който трябва да бъде поне частично скрит от младите, ако трябва да се обособи категория в живота, известна като детство. (Постман, „Построяване на мост към осемнадесети век: Как миналото може да подобри бъдещето ни“, стр. 124.)

Без подобни тайни няма как да съществува защитна бариера между детството и най-неприятните аспекти от живота на възрастните.

Децата от Елм Хейвън са наясно, че са се изправили срещу ужасни свръхестествени врагове — злата жива Камбана на Борджия в камбанарията на Старото централно, мъртвия войник, завърнал се да тормози Мемо, отвратителния екарисажен камион, — но нито за миг не помислят да отидат при родителите си или да се обърнат към някой възрастен за помощ (с изключение на Майк, който споделя с младия свещеник, което се оказва ужасна идея).