Дэн Симмонс - Лятото на страха

Както и да е, днес кварталните деца не само че не могат да припарят до велосипед, ако не носят каски като някакви нацистки войници, но и самите велосипеди са направени така, че направо крещят: „Моля те, не ме прегазвай!“ На момчетата от нашия квартал не им е позволено да карат колелата извън полезрението на възрастен, докато не навършат четиринадесет години — и то само до края на пресечката и обратно. Дори за подобно скромно разстояние — разстояние, което е твърде малко и за седемгодишно дете от Елм Хейвън — майките бдят над рожбите си като соколи.

Едно отрезвително британско изследване на Джил Валънтайн и Джон Маккендрик от 2001 г. заключава:

Не липсата на места за игра ограничава децата да играят навън без надзор, а родителското безпокойство за тяхната безопасност. Родителите имат чувството, че децата им са по-застрашени днес, отколкото самите те са били в миналото. Във всички изследвания на родителското безпокойство, най-големите страхове за тях са отвличане и уличното движение. Въпреки увеличаващото се безпокойство сред родителите, в действителност децата никога не са били в по-голяма безопасност.

Чакай малко, ще кажете вие. Това е във Великобритания.

Тук, в Америка, храстите гъмжат от похитители на деца, педофили, луди и убийци с брадви!

Дали?

Статистически погледнато, днес американските деца извън зоните на убийства в големите градове — или, иначе казано, в онези предградия, малки градове и селски райони — са в такава безопасност, в каквато са били и през 40-те, 50-те или 60-те години на 20 век. Ние, възрастните — ние, родителите — не вярваме , че децата ни са в безопасност извън собственото ни полезрение и надзор. (Проучването също така сочи, че много от тези „педофили“ са били наемани на длъжности, в които трябва да „работят с деца“ — в училища, детски градини, детски площадки и организирани спортни програми за същите тези деца, които доскоро са се скитали свободни и непреследвани.)

Двадесет и четири часовите новини по телевизията постоянно предупреждават нацията за опасности. Филмите и полицейските риалити шоута са пълни с истории за отвлечени, убити и измъчвани деца.

Възрастните изневеряват на здравия си разум — както и на спомените за собственото си време като свободни деца на възраст от единадесет години и нагоре; време, изпълнено със свободно скитане и игра с другите деца — и прекаляват с предпазливостта.

Така превръщат децата си в затворници.

Сега тези затворници, подобно на онези в заведенията за психично болни, трябва да бъдат успокоявани и задържани у дома чрез опияняващите наркотици, наречени мобилни телефони, компютри, айпади, айподи, телевизори и тем подобни стъклени биберони.

Затова продължавам да твърдя — а Майк, Дейл, Кевин, Лорънс, Дуейн, Харлън, Корди и другите от Велопатрула ме подкрепят, — че когато отнемате част от пространството и времето на едно детство, вие, възрастните, отнемате и самото детство.

И все пак…

И все пак…

Едно от децата в романа „Лятото на страха“ умира. (Съжалявам, ако това е спойлер, но няма да ви разкривам за кое дете става въпрос. Достатъчно е да знаете, че то е момче.)

Беше ми много трудно да опиша смъртта на това дете и то не само защото то е такова или защото смъртта на всеки главен герой трябва да тревожи писателя и създател на този герой. Повече от това е. Макар и да е написано много за последствията от смъртта на едно дете върху родителите му, има много малко проучвания — социологически, психологически или белетристични — за последствията от смъртта на едно дете върху неговите приятели. (Едно от най-добрите белетристични описания на травмата от загубата на млад приятел е в малко известния роман на Уелдън Хил „Дългото лято на Джордж Адамс.)

Освен това героят, който умира в „Лятото на страха“, ми беше много интересен и в истинския свят, и в романа, в който го пресъздадох, като го слях с друг мой скъп приятел. Единият от двамата приятели, на които базирах героя си, беше убит.

„Лятото на страха“ е също толкова автобиографична книга, колкото всичко останало, което съм писал, и макар героите в нея да са измислени, те ме вълнуват дълбоко. Още когато работех върху романа през 1990 година, знаех, че тези герои може да се появят и в по-късните разкази, новели и романи, които ще напиша, макар че не одобрявам напълно практиката писателите да използват героите си в книги, които не са свързани.