Дэн Симмонс - Лятото на страха

— Ах, няма нищо тук — измърмори Дуейн. — Ще пробвам на международните честоти. Дъм-да-дий… ето така… Берлин.

— Ах ду либер дер фершлюгинер топкишен прелитишен и излизишен от теренишен! — разнесе се гласът на Харлън, който бе побързал да замени провлечения си говор на развълнуван чикагски коментатор с граченето на тевтонски говорител, натъртващ на всяка сричка. — Дер фюрер ист них щастливишен. Найн! Найн! Ер ист герфлюгтунд фертункен унд дер пищофен!

— И тук няма нищо — измърмори Дуейн. — Ще опитам с Париж.

Днес, когато чета и слушам за „онлайн обществата“, се сещам за Майк, Дейл, Лорънс (Не-ме-наричайте-Лари), Дуейн Макбрайд, Кевин и другите приятели от Велопатрула, които се мотаят в кокошарника на Майк, преди отново да яхнат велосипедите си и да отпрашат нанякъде . За мен „онлайн обществата“ са просто повече текст, повече електронно мастило върху стъклена страница, още един стъклен биберон, който днешните деца и възрастни да сучат, докато си стоят вкъщи, вместо да излязат на светло и да се изправят пред истинския свят. Защо днешните деца имат толкова много за казване и толкова малко за правене?

Един от отговорите е, че вероятно сме им отнели голяма част от истинския свят.

През лятото на 1960 г. момчетата (и повечето момичета) в Елм Хейвън имат район за забавления, който може да бъде обиколен с помощта на велосипедите им:

Целият град Елм Хейвън може да бъде разгледан за около километър и половина въртене на педалите. На изток от града ще минем покрай кръчмата „Черното дърво“ и ще продължим надолу по хълмовете, за да стигнем до рекичката Корпс Крийк в подножието на един от тях и гробището „Калвари“ на върха на следващия — всичко това за малко повече от километър и половина въртене на педали по чакълен път. До фермата на чичо Хенри и леля Лина се стига след трикилометрово каране на колело, къщата на Дуейн Макбрайд е осемстотин метра по-нататък, старата кариера в гората, която сега се нарича Хълмовете на Козела, е на километър и половина пеша от гробището „Калвари“, а вечната мистерия Джипси Лейн — на още три километра или малко повече, в най-гъстите части на гората.

Стоун Крийк, в която децата могат да плуват на дълбокото място под моста на магистралата — там има раци, — се намира на шест километра и половина по един предимно добър чакълен път. Никакъв проблем. Джубилий Стейт Парк е на шест-седем километра от Стоун Крийк по същия този път и едно целодневно пътешествие с велосипед включва времето, прекарано в игри из големия парк, разходки и заплахи, че някой ще скочи от високата скала, наречена Пикаещия любовник (кръстили са я така, след като Харлън се е изпикал от нея).

На сутринта родителите не питат децата си къде ще ходят през деня и те не им казват. Много добра политика.

В обобщение може да се каже, че районът за летни игри на децата от Елм Хейвън (стига времето да позволява да се кара колело) се простира на петнадесет или шестнадесет километра в едната посока и на два пъти по толкова в двете. Това малко се промени от 1960 г. насам.

Опитах се да разбера колко точно се е смалил този район през последните три или четири десетилетия, но дори с помощта на далеч по-умни от мен изследователи, каквито намерих в онлайн форума ми, не успях да добия много ясна представа. По този въпрос човек трябва да разчита главно на личните си наблюдения и на сведения от втора ръка, но все пак преобладава мнението, че през двадесет и първи век децата са се превърнали в затворници на собствените си къщи, дворове и организирани от родителите им дейности.

Попаднах обаче на едно много интересно изследване от образователен център „Санфорд Гастър“ — „Достъп на градските деца до техния квартал: промените за период от три поколения“ — публикувано в сп. „Среда и поведение“ бр. 23 от януари 1991 година.

Както се подразбира от заглавието, това е изследване на загубата на „свободното пространство за скитане“ на американските деца в период от три поколения. Става въпрос за градско проучване, в което се разглеждат поколенията между 1915 и 1976 г. в квартал Инуд, намиращ се в северния край на Манхатън. Човек би си помислил, че случващото се на децата в Манхатън няма нищо общо със свободата, с която разполагат Майк, Кевин, Дейл, Лорънс, Дуейн, Харлън, Корди и останалите през 1960 г. в малкия град Елм Хейвън, Илинойс (население 650).

Но не е така.