Дэн Симмонс - Лятото на страха

След като са закусили в ранната лятна утрин, Дейл, Лорънс, Майк, Кевин и Харлън помахват за довиждане на майките си (стига майката на Джим Харлън изобщо да е наоколо) и отпрашват нанякъде, като обикновено се връщат чак когато стане време за вечеря, а понякога и по мръкнало.

На страница 29 от оригиналната версия с твърди корици на „Лятото на страха“ виждам как петимата членове на Велопатрула поемат на „дежурната“ си вечерна обиколка из малкото илинойско градче, наречено Елм Хейвън:

— Хайде — каза тихичко Майк, настъпи педалите, приведе се над кормилото и потегли, като изхвърли струя чакъл след себе си. Дейл, Лорънс, Кевин и Харлън го последваха.

Поеха на юг по Първо авеню в меката сива светлина, като се движеха под сенките на брястовете. Не след дълго излязоха на открито в полумрака. Вляво от тях бяха нивите, а вдясно тъмните къщи.

Представете си групичка от единадесетгодишни деца, които излизат с велосипедите си по здрач и остават навън след падането на нощта. Ако това се случи днес, по телевизията ще вдигнат аларма. Хеликоптери с прожектори ще обикалят града. Плачещи родители ще бъдат разпитвани по вечерните новини.

Майк, Дейл, Лорънс, Кевин и Харлън може и да бъдат нахокани, понеже през онова лято се прибират редовно в десет вечерта — Кевин сигурно ще бъде навикан и подложен на кръстосан разпит от притеснителната му майка, докато на Харлън изобщо няма да му се карат, защото неговата вероятно ще е излязла на поредната си среща, — но повечето хлапета ще се разминат само с малко мъмрене.

Описано е най-добре в първия абзац от трета глава на „Лятото на страха“:

Малко събития в човешкия живот — особено в момчешкия живот — са по-освобождаващи, вълнуващи и примамливи от първия летен ден в очите на едно единадесетгодишно момче. Лятото го очаква като пищен банкет, а дните са достатъчно дълги и бавни, за да има време да се наслади на всичко.

През осемнайсетгодишния си стаж като начален учител прочетох много предложения на училищни райони за отмяна на лятната ваканция. Според тях децата трябваше да посещават училище целогодишно. Направо ми се повдига от подобни неща.

Разбира се , тримесечната лятна ваканция е анахронизъм, нещо останало от времето, когато деца от всякакви възрасти са били безплатна работна ръка за сеене, жътва и гледане на добитък в семейните ферми и ранчота.

Разбира се , когато почиват повече от два месеца, децата забравят част от преподадените през изминалата учебна година неща и се налага да бъдат учени пак на тях, щом се върнат в класните стаи през август или септември.

И какво от това ? Нима човек с всичкия си би заменил този чудесен банкет — летните дни, пълни с блажено свободно време, през което децата могат да пируват на воля със свободата — със запомнянето на няколко примера в повече от таблицата за умножение?

Като начален учител с осемнайсетгодишен стаж мога да ви уверя, че тези изгубени през лятото парченца педагогическа информация ще бъдат възстановени само за две-три седмици през първия месец на новата учебна година. (И смея да твърдя, че голяма част от изгубената информация хич не си е струвало да бъде помнена.)

Винаги ще го има онова чувство, което срещаме при Дейл и Лорънс Стюарт, когато се събуждат през първата лятна утрин, онова усещане за „някаква бариера между сивотата на училището и един свят, в който цветът се е завърнал".

Що за човек трябва да си, за да замениш безценното съживяване на цветовете и детската свобода за няколко незначителни факта от социалните науки и списък с правописни правила?

Децата от Велопатрула обичат да се събират в кокошарника на Майк О’Рурк. В романа виждаме, че правят това още през първата си свободна сутрин от лятото на 1960.

На това място вече няма кокошки, но миризмата им така и не е изчезнала. Някой е довлякъл изтърбушен стар диван и няколко вехти фотьойла. Друг пък, вероятно господин О’Рурк, е натикал в един от ъглите огромната празна кутия на късовълнов радиоприемник от 30-те години. Докато някои от хлапетата, включително брилянтният Дуейн Макбрайд, се излежават в кокошарника през първия ден на лятната ваканция, Джим Харлън пропълзява зад радиошкафа, а после се напъхва в него. Той имитира звуците, които подобно радио издава — началното бучене, статичния шум, — а след това:

— Той се връща назад! Назад! Ще се удари в оградата на Комиски Парк! Скача за топката! Тя ще прескочи оградата! Той…