Дэн Симмонс - Лятото на страха

Първите жители на Инуд са били ирландски, германски и руски имигранти. По-късно са дошли италианци, поляци, гърци и арменци. Тези хора са принадлежали към работническата класа, били са чисти и почтени люде. Първите семейства от афроамерикански произход са пристигнали през 50-те години и по времето, когато е правено проучването, големи райони от Инуд са били населени само с чернокожи, така че е няма как да се извърши добро изследване върху белите деца там.

Хлапетата през 20-те и 30-те години в Инуд са имали голяма свобода, тъй като местата им за игра са били гори, строителни площадки и огромният Инуд Хил Парк. През 30-те години Териториалната администрация решава да промени инфраструктурата завинаги, като прокарва магистрала „Хенри Хъдсън“ през парка, което е равносилно на това да построиш Велика китайска стена през горите и местата за детска игра. (Част от същия този проект е бил Хенри Хъдсън Бридж с всичките му разклонения, които свързват Инуд с останалия свят: децата едва ли са останали доволни от това благоустройство.)

По същото време все още достъпните диви зони от Инуд Хил Парк били „цивилизовани“ с пейки, алеи, осветление, спортни игрища, кортове и площадки, които заменили горите и пътеките. До средата на 60-те години повечето от оставените без надзор райони на Инуд Хил Парк били обитавани от младежки банди от чернокожи. Афроамериканското общество — родители и духовенство — реагирало бързо и насочило заниманията на децата си към добре организирани забавления: Малката лига, училищни програми, младежки центрове и прочие.

Така афроамериканските деца на възраст от осем до тринадесет години, които не били членове на банди, станали първите, които се оказали под сериозен надзор. Техните дни на свободно скитане из гори и пущинаци намалели, дори свършили, а през 70-те белите деца попаднали на свой ред под засилен родителски контрол. „Районът за скитане“ в Инуд Хил Парк, който бил от пет до осем километра през 20-те години, се стеснил значително, предимно заради опасенията на родителите от банди, наркопласьори и автомобили. Децата можели да играят единствено в къщите, оградените дворове и детските площадки с възрастен надзор.

Ето и част от заключението на разглежданото изследване:

Редица фактори и обстоятелства в Инуд довеждат до ограничения в свободната детска активност в квартала. Най-отчетливи са намаляването на броя и вида места, които децата могат да посещават, и нарастващият родителски надзор при заниманията на открито. И за това не са виновни само престъпленията, влошаването на екологичните условия и автомобилният трафик.

През 20-те години бързото и непрестанно разкопаване, строене и разрушаване, или, иначе казано, преобразяването на Инуд, осигуряват на децата цяла вселена от свободни възможности за игра — ями, скали, ферми, блата, гори, плевни, имения и строителни отпадъци. През 40-те години, когато строенето в Инуд е завършено, а броят на населението е в най-високите си стойности, местата за игра са стандартизирани и под надзор — детски площадки, спортни игрища и социални домове.

Преживяното от децата в Инуд през 40-те е огледално отражение на обстановката в Де Мойн, където живеехме с малкия ми брат през 1956 и 1957 година. Разполагахме с частен горски резерват зад къщата ни и с дълбоко дере, което продължаваше три километра зад него. Те преливаха в друг обширен горски резерват, в който почти нямаше пътеки или някакви подобрения. Най-хубавото бяха безбройните строежи на нови къщи около дерето и, както всяко хлапе може да ви разясни, „строителните остатъци“ — изоставени дупки, ями, купища пръст, частично построени къщи, дори оставена през вечерите и уикендите строителна техника: това бяха перфектните детски площадки. Възползвахме се от тези места, като ходехме върху тесни дъски по все още недовършените високи етажи на къщи, мерехме се с буци пръст или натъпквахме малкия ми брат (най-безразсъдният смелчага в групата ни) в някой голям кашон, запечатвахме го с тиксо и го засилвахме от върха на десетметровата купчина пръст към дълбоките шест метра основи, пълни наполовина с вода. (Същински Худини, брат ми винаги оцеляваше.)

Когато се преместихме от Де Мойн в малкия град Бримфилд в Централен Илинойс (население 650) — градът, който ми послужи за образец на Елм Хейвън, — районът ни за свободно скитане се увеличи драматично и то не защото бяхме пораснали с две години. Трябваше да караме велосипедите си и след това да вървим почти осем километра, за да стигнем до изоставената кариера в гората (Хълмовете на Козела), където да вкараме брат ми Уейн в малко по-голям от него кашон и да го пуснем от малко по-голям хълм (висок петнадесет метра) в по-дълбока, пълна с вода кариера (седем метра и половина), но усилията си струваха. (Той винаги успяваше да се освободи от кашона. Но не веднага. Дълго време на повърхността на мътната вода излизаха само балончета, после дълго време не излизаше нищо, а аз започвах да си съчинявам наум всевъзможни обяснения, с които да оправдая смъртта на малкото ми братче, когато се върна вкъщи. Повечето от тях включваха банди от цигани, които изникваха от гората, вкарваха Уейн в кашон и го пускаха в кариерата, докато ние, останалите деца, седяхме завързани.) (Трудно е да бъдеш по-голям брат.)