Дэн Симмонс - Лятото на страха

Изследователите от форума откриха още куп статии за ограниченията в играта и скитането на децата във Великобритания — и заключенията от проучването им са огледално отражение на информацията от втора ръка, която получих от мои приятели, както и на собствените ми наблюдения върху загубата на свободата за скитане при децата на възраст от осем до тринадесет години в Щатите.

Една статия в „Обзървър“, която е от 3 август 2008 г., обобщава всичко това. Тя започва ето така:

Една подобна картина е истински символ на детството: двама братя се състезават върху голям дъб, като се набират на ниските клони и се опитват да се покатерят колкото се може по-нависоко. Милиони деца са лишени от подобно удоволствие, защото родителите им се страхуват да не се наранят.

Сериозно проучване, направено от „Англия играе", част от Националното детско бюро, установи, че 50 % от децата имат забрана да се катерят по дървета, на 21 % им е забранено да играят на „Кестени" [2] Игра, при която децата трябва да уцелят висящ на връвка кестен с други кестени, които също са на връвка. , а на 17 % им е забранено да играят на „Гоненица". Някои родители стигат до такива крайности, за да защитят децата си от опасности, че им забраняват дори играта на „Криеница".

Не съм сигурен какво представлява британската игра на кестени, но тъй като съм бил дете — и съм имал достъп до топчета и буци пръст — мога да предположа. Статията продължава така:

Тенденцията да се пазят до такава степен децата променя изцяло начина, по който те изживяват своето детство. Според проучванията 70 % от възрастните са преживели най-големите си детски приключения сред дървета, реки и гори, а едва 29 % от днешните деца са имали такива. Повечето млади хора казват, че най-големите им приключения са били на детската площадка.

Най-големите им приключения са се случили на проклетата площадка!!?? Дейл, Лорънс, Майк, Дуейн, Кевин, Харлън и приятелите им биха повърнали моментално, ако чуят това. (А Корди Кук ще се посмее от сърце и едва тогава ще повърне.)

В „Лятото на страха“ ще откриете, че дори на голямата детска площадка в центъра на града — онази, която заобикаля гигантското и страховито Старо централно училище, — любимата играчка на децата е новият септичен резервоар, поставен до най-високата пързалка (толкова висока, че днес би била забранена на всички училищни площадки). Те използват тази висока почти два метра и половина цистерна, за да си играят на Краля на планината, като се бутат от нея, след което се качват отново на огромната пързалка и скачат върху хлъзгавата и опасно неравна повърхност, за да започнат пак да се бутат.

Е, това със сигурност е по-забавно от кестените.

Последната британска статия, която приятелите ми изследователи намериха, е „Как децата изгубиха правото да се скитат свободно за период от четири поколения“. Тя е публикувана през 2007 г. и обобщава всичко случило се в Англия и САЩ.

Проучването е направено върху една фамилия и разглежда обхвата на скитане на осемгодишните от 1919 до 2007 г.:

На прапрадядото Джордж, който бил на осем през 1919, му било позволено да върви десет километра, за да отиде за риба извън града. По-голямата част от това ходене било през гъста гора, по железопътни линии, черни пътища и пътеки.

На прадядото Джак, който бил на осем през 1950 г., му било позволено да върви около километър и половина до гората, където да играе. Там той си играел сам или с приятели на неговата възраст! Джак, също като момчетата от Елм Хейвън през 1960 г., прекарвал повечето си време навън и почти не стоял у дома, където да слуша радио или да гледа телевизия. (На осемдесет и осем години, когато е направено проучването, все още обичал да се разхожда.)

На майката Вики, която била на осем през 1979 г., й било позволено да върви сама до градския басейн в града, който бил на около осемстотин метра. Самата Вики добавя: „Можех да излизам, когато си поискам — карах велосипеда си наоколо, играех си с приятели в парка и ходех пеша до басейна и на училище.“

А на сина Ед, който бил на осем през 2007, му било позволено да отиде само до края на улицата, който е на около триста метра.

Но дори това е по-голяма свобода, отколкото имат местните деца. Докато не навърши дванадесет години, синът на един съсед нямаше право да излиза на двора, без да има възрастен с него, макар че нашата „стара част на града“, историческата част, е безопасна и създава усещането за малък град. Когато момчето най-накрая започна да кара велосипед, беше опаковано като средновековен рицар — не само че носеше каска, но и някакви протектори за пищялите, закупени от магазин „Ролерблейд“. (Как, ще попита човек, Майк, Дейл, Лорънс, Кевин, Харлън и другите деца от Елм Хейвън са оцелели без каски? Тогава даже възрастните нямаха велосипеди за 3500 долара, камо ли каски за по няколкостотин, които да пазят безценните им черепи. Децата от Елм Хейвън — децата от моето поколение — никога не са носили каски, докато карат. И колкото и да е странно, не познавахме дете, което да е умряло или да си е повредило главата поради този факт. Всички падахме от време на време, но това водеше до рани и синини, а не до превръщането ни в зеленчук.)