Дэн Симмонс - Лятото на страха

Преди години една художничка, която познавам, направи голямо керамично пано по случай 125-годишнината на Централното училище в Колорадо, където преподавах единадесет години. Хората я питаха: „Кое е това тъжно момче на прозореца на втория етаж на училището?“

Това беше изгубеният герой от романа ми „Лятото на страха“ и нейният начин да го запази жив.

Една от огромните разлики между децата на Елм Хейвън през 1960 г. и съвременните деца е, че могъщият маркетинг и търговският апарат на американския капитализъм все още не са открили онези хлапета в онзи малък град в миналото.

Най-важните и най-скъпи неща, които децата в Елм Хейвън притежават, са техните велосипеди и — с изключение на колелото на Кевин — те са им завещани от по-големи братя и сестри или са закупени втора употреба, понякога в много окаяно състояние, от родителите им. Момчетата обожават колелата си и се нуждаят от тях (те им осигуряват възможността да се скитат на сравнително далечни разстояния, което е нещо нормално за тях). И макар да оставят нощем велосипедите си на двора, без да се страхуват, че някой може да ги открадне (само че Чък Комптън и подлизуркото Арчи, две истински имена от миналото ми, все пак ги открадват), те се отнасят към иначе безценните си превозни средства малко небрежно. Повечето от тези хлапета — с изключение на Кевин — имат навика да слизат от тях при висока скорост и да ги оставят да препускат напред, докато накрая не паднат сами или не се блъснат в кокошарника на Майк.

Другото ценно нещо , което всяко момче от Елм Хейвън притежава, е бейзболната му ръкавица. Тези аксесоари, стари и шити, са истинско богатство не само защото всички хлапета са в отбора от Малката лига на малкия град (и пътуват до близки градове като Кикапу и Илинойс, където страховитият питчър Дейв Ашли е на пост), но и защото те играят от рано сутрин до късно вечер седмици наред на игрището, което се намира зад задните дворове на Дейл, Лорънс и Кевин, точно там, в северния край на града, където започват безкрайните ниви.

Освен тези съкровища — велосипедите и бейзболните ръкавици — момчетата от Елм Хейвън (с изключение на Кевин Гръмбакър, Чък Спърлинг и още няколко „богати хлапета“) не притежават почти нищо, което да не е скъсано, използвано, подарено или и трите неща едновременно.

Момчетата носят своята универсална хлапашка униформа от дънки — малко твърди по днешните стандарти и навити в крачолите — и тениска. Единственото лого на тениските е това на бойскаутите на любимата тениска на Дейл Стюарт. Лорънс и Харлън обичат да носят своите стари скаутски ризи, които от безбройните пранета са изтънели и са се свили дотолкова, че на тази на Джим Харлън копчетата на ръкавите стигат до лактите му.

Идеята да се носят дизайнерски етикети — освен дребния надпис „Ливайс“ на някое копче на дънките — би била абсурдна както за момчетата от Елм Хейвън, така и за техните родители.

Летните обувки на децата в този малък град са предимно гуменки и кецове. Стари. Много стари. И от повечето се подават чорапи и палци. Единственото изключение е Дуейн Макбрайд — който е цял вързоп от изключения, — тъй като той носи изключително старите си, високи черни маратонки през цялото време. (Както и избелелите си кадифени панталони и фланелена риза — дори в летните жеги.)

Трябва да се отбележи, че всички момчета в Елм Хейвън — дори най-бедните като Майк О’Рурк (в къщата му има мивка с ръчна помпа и никакъв друг вътрешен водопровод), който е принуден да използва и през зимата външен клозет (а той, за нещастие на Велопатрула, се намира точно до кокошарника) — все още разграничават „училищните дрехи“ от „дрехите за игра“. Повечето не носят дънки в училище, но ако го направят, обличат риза с яка, която затъкват в тях. Почти всички имат чифт официални обувки, които обуват в учебните дни — стари и скъсани, но, също като самите деца, излъсквани до блясък по няколко пъти годишно.

Само Дуейн Макбрайд носи всеки ден едни и същи дрехи и черни маратонки.

Общата стойност на лятното облекло на едно момче от Елм Хейвън вероятно възлиза на има-няма 4.50 долара — и то ако дънките, тениската и гуменките или кецовете му са нови.

Да се порицава комерсиализма е клише. Макар че на мен много ми харесва начинът, по който младият Алвин Грийнман в ролята на Алфред — закръгления чистач от филма „Чудо на 34-та улица“ — обяснява на Едмънд Гуен ( истинския Дядо Коледа) следното: Аха, има много лоши неща в света, които завършват на „изъм“, но едно от най-лошите се нарича комерсиализъм. Прави пари, прави пари. Дори в Бруклин е така — на никого не му пука каква е същността на Коледа, просто прави пари, прави пари.