Дэн Симмонс - Лятото на страха

През онзи, в който се носеше сиянието, което избледняваше и се появяваше отново.

Харлън застана пред контейнера за боклук и вдигна поглед нагоре. Това бяха два високи етажа… повече от шест метра. Тук земята беше предимно от плочи и чакъл.

— Хей — прошепна на себе си момчето, — я по-смело. Хайде да те видим дали можеш това, О’Рурк.

Започна да се катери.

Майк О’Рурк се грижеше за баба си в нощта на Безплатната прожекция. Родителите му бяха отишли на забавата на „Рицарите на Колумб“ в „Силвърлийф Дене Емпориъм“ — една стара сграда под болни от сребърен лист дървета на около двадесет километра по Хард Роуд към Пеория — и той беше оставен със сестрите си и Мемо. Технически погледнато, най-голямата му сестра, Мери, беше оставена да ръководи парада, но гаджето й се беше появило десет минути след като господин и госпожа О’Рурк бяха тръгнали. На Мери не й беше позволено да излиза с момчета, когато родителите й не бяха у дома — а и понастоящем беше наказана за месец заради скорошни издънки, с които Майк не беше запознат, — но когато пъпчивият й приятел се появи със своя шевролет от ’54, тя веднага излезе, като накара сестрите си да мълчат и заплаши Майк, че ще го убие, ако проговори. Той само сви рамене; това беше поредният коз в ръката му, с който можеше да изнудва Мери един ден, когато имаше нужда.

Следваща в йерархията беше петнадесетгодишната Маргарет, но десет минути след като най-голямата сестра се изпари, се появиха трима гимназисти и две от приятелките на Пег — всичките прекалено млади, за да шофират, — провикнаха се от мрака на задния двор и заедно потеглиха към Безплатната прожекция. Двете момичета бяха наясно, че родителите им нямаше да се върнат по-рано от дванадесет часа в подобна вечер, посветена на танци.

Това официално поставяше тринадесетгодишната Бони начело, но Бони никога не заставаше начело на нищо. Понякога Майк си мислеше, че тя е единственото момиче, което се държеше така. Докато всички деца в семейство О’Рурк — включително и Майк — бяха наследили красиви очи и ирландска грация в чертите си, Бони беше с наднормено тегло, с груби кафяви очи и още по-грозна кестенява коса, бледа кожа, покосена от ранни следи от акне и злобен характер, който отразяваше най-лошата страна на майка й, когато беше трезвена и ужасния нрав на баща й, когато беше пиян. Бони се беше затворила в стаята, която делеше със седемгодишната Катлийн, беше заключила и оставила отвън детето и отказваше да му отвори дори когато то се разплака.

Катлийн беше най-красивото от момичетата О’Рурк — червенокоса, синеока, с нежна луничава кожа и зашеметяваща усмивка, която караше бащата на Майк да разказва истории за селските момичета в Ирландия — една страна, която никога не беше посещавал. Катлийн беше красива. Също така беше умствено изостанала и все още ходеше на детска градина, макар че вече беше на седем години. Понякога невъзможността на Катлийн да разбира дори най-простите неща, караше Майк да отива във външния клозет, където да се бори със сълзите си насаме.

Всяка сутрин, докато помагаше на отец Кавано да отслужва литургията, момчето казваше молитва Бог да оправи онова, което не беше наред с най-малката му сестричка.

Засега Той не беше направил нищо и изостаналостта на Катлийн ставаше все по-очевидна и по-очевидна, когато връстниците й си разказваха гатанки и решаваха прости аритметични задачи, аритметични задачи, а тя ги гледаше объркано.

Майк успокои Катлийн, приготви й яхния за вечеря, сложи я да си легне в леглото на Мери под ниските корнизи и отиде долу, за да се погрижи за Мемо.

Момчето беше на девет, когато баба му получи първия удар. Спомняше си цялото онова объркване в къщата, когато старицата престана да бъде добре познатото вербално присъствие в кухнята и изведнъж се превърна в умиращата жена в дневната. Мемо беше майка на майка му и макар Майк да не знаеше значението на думата „матриархат“ помнеше функционалната й дефиниция: стара жена в престилка на точки, която винаги готви в кухнята или шие в дневната, решава проблеми и взема решения, която е гласът с тежък ирландски акцент зад името Мери Маргарет Хулихан, който се носи над горещата фурна, за да развесели майка му и да я извади от поредната й депресия или да нахока баща му заради поредната му пиянска вечер с приятели. Точно Мемо спаси семейството финансово, когато Джон О’Рурк беше уволнен от „Пабст“ и стоя без работа цяла година. Тогава Майк беше на шест — помнеше подслушания дълъг разговор на кухненската маса, баща му се противеше, това бяха спестяванията й, но Мемо настоя — и точно Мемо спаси Майк и Катлийн физически, когато беше на осем, а сестричката му на четири, от онова побесняло куче на Депо Стрийт. Момчето беше забелязало нещо странно в животното, беше се отдръпнало назад и се беше провикнало на Катлийн да не го приближава. Сестричката му обаче много обичаше кучета и не можеше да разбере, че това може да я нарани; тя се беше спуснала към ръмжащото и лигавещо се животно. Катлийн беше на една ръка разстояние. Кучето я гледаше с бесни очи и се приготвяше за нападение. Единственото, което Майк можеше да направи, беше да изкрещи пронизително с глас, който въобще не приличаше на неговия.