Дэн Симмонс - Лятото на страха

Тогава се появи Мемо с нейната престилка на точки, която се мяташе напред-назад, с метла в ръка и с пусната от шалчето й сива коса. Тя хвана Катлийн с една ръка и удари толкова силно кучето, че го вдигна цялото във въздуха и го запрати в средата на улицата. След това подаде момиченцето на Майк, нареди му със спокоен, но нетърпящ възражения глас да я отведе вътре и се обърна точно когато псето ставаше на крака и се хвърляше към нея. Момчето гледаше през рамо, докато бягаше и никога нямаше да забрави Мемо, която стоеше там с разтворени крака, шалче около врата си… чакаше, чакаше… По-късно полицай Барни каза, че досега не е виждал куче, убито с метла — особено побесняло куче, — и че госпожа Хулихан почти отнесла главата на чудовището.

Точно тази дума използва служителят на реда — „чудовище“. След това, дълбоко в душата си, Майк вече знаеше, че каквито и чудовища да бродеха нощем, Мемо беше способна да се изправи срещу тях.

После, след по-малко от година, баба му беше повалена. Първият удар беше масивен — парализира я и спря захранването към мускулите на това винаги оживено лице. Доктор Вискс каза, че е въпрос на седмици, вероятно дори на дни. Но тя преживя онова лято. Майк помнеше колко странно беше, когато дневната — центърът на неуморната активност на Мемо — се превърна в нейната болнична стая. Цялото семейство чакаше да настъпи краят й.

Баба му оцеля през онова лято. До есента вече изразяваше желанията си чрез система от премигвания. До Коледа вече можеше да говори, макар че само семейството й разбираше какво казва. До Великден някак си спечели битката с тялото си и вече можеше да използва дясната си ръка и да стои седнала в дневната. Три дни след Великден получи втори удар. Месец по-късно — трети.

През последната година и половина Мемо беше малко повече от дишащ труп в дневната — лицето й беше жълто и отпуснато, а китките й извити като ноктите на граблива птица. Не можеше да се движи, не можеше да контролира телесните си нужди и нямаше възможност да комуникира по какъвто и да било начин, освен с премигвания. Но въпреки всичко оживя.

Майк отиде в дневната точно когато навън започна да се стъмва. Запали газената лампа — къщата им беше електрифицирана, но Мемо предпочиташе газените лампи, затова бяха продължили традицията — и отиде при високото легло, на което лежеше баба му.

Тя беше обърната на дясната си страна, с лице към него, както винаги, освен в моментите, когато я обръщаха внимателно всеки ден, за да намалят неизбежната болка в тялото. Физиономията й приличаше на лабиринт от бръчки, а кожата й беше жълта като восък… и някак си нечовешка. Очите й се взираха мрачно, празно, бяха леко подути от някакво ужасно вътрешно налягане или от обикновено раздразнение, че не може да сподели мислите, които я тормозеха. Лигавеше се, затова Майк взе една от чистите кърпи, оставени до леглото, и внимателно избърса устата й.

Провери я, за да се увери, че не се нуждае от смяна на бельото — това не беше негово задължение, а на сестрите му, но Майк гледаше Мемо повече от всички взети заедно, затова нуждите на баба му не бяха тайна за него. Тя беше суха и чиста. Разположи се на ниския стол и я хвана за ръката.

— Навън денят беше много хубав, Мемо — прошепна момчето. Нямаше представа защо шепне в нейно присъствие, но беше забелязал, че и другите правят така. Дори майка му. — Истинско лято.

Майк огледа стаята. Прозорците бяха закрити от тежки завеси. Върху масата имаше шишенца с лекарства, а другите повърхности бяха покрити със снимки от живота на баба му, когато е била жизнена. Колко ли време беше минало, откакто можеше сама да погледне към някоя от снимките си?

В един от ъглите имаше стар грамофон „Виктрола“. Майк сложи една от любимите й плочи — „Севилският бръснар“ в изпълнение на Карузо. Високият глас и още по-високите пукания изпълниха стаята. Мемо не реагира по никакъв начин — нито премига, нито потрепери, — но Майк смяташе, че все още може да слуша музиката. Избърза слюнката от брадичката и ъгълчето на устата й, намести я по-удобно на възглавницата й и отново седна на стола, като през цялото време не пусна ръката й. Имаше чувството, че държи нещо сухо и мъртво. Точно Мемо му беше разказала „Маймунската лапа“ [12] Разказ от 1902 г. на английския писател Уилям Уаймарк Джейкъбс. на един Хелоуин, когато беше малък, и го изплаши толкова много, че след това шест месеца спеше на нощна лампа.

Какво ще стане , зачуди се Майк, ако си пожелая нещо на ръката на Мемо? Момчето поклати глава, за да изгони неприятната мисъл и изрече молитвата „Аве Мария“ за наказание.