Дэн Симмонс - Лятото на страха

— Мама и татко са в „Силвърлийф“ — прошепна на себе си, като се опитваше да звучи ведро. Музиката около тях беше тиха, чуваше се повече пукане отколкото пеене. — Мери и Пег са на Безплатната прожекция. Дейл каза, че ще дават филма „Машината на времето“ тази вечер. В него се разправяло за някакъв човек, който отива в бъдещето. — Майк млъкна и видя как Мемо помръдна едва — неволно поместване на хълбока под завивката й. Последва тих звук от изпърдяване.

Момчето заговори бързо, за да прикрие смущението си:

— Много странна идея, нали, Мемо? Да отиде в бъдещето? Дейл казва, че един ден хората ще могат да го правят, но според Кевин това не е възможно. Кев смята, че не е като да излетиш в космоса като руснаците и техния „Спутник“… помниш ли онова предаване, което гледахме двамата преди две години? Аз казах, че следва да изпратят човек и ти ми отвърна, че ти се иска да си ти?

— Е, както и да е — продължи Майк. — Кев казва, че не е възможно човек да се връща назад в миналото или да ходи напред в бъдещето. Казва, че така се създават прекалено много пара… — опита се да си спомни думата. Не му се искаше да изглежда като глупак пред Мемо; тя беше единствената в семейството, която не го мислеше за такъв, когато остана да повтаря четвърти клас.

— Пара… Парадокси. Появяват се, когато се върнеш обратно в миналото и случайно убиеш дядо си… — Майк млъкна, когато осъзна какво е казал. Неговият дядо — съпругът на Мемо — беше загинал при инцидент в зърнохранилището преди тридесет и две години, когато една метална врата се развалила и единадесет тона пшеница се стоварили върху него, докато чистел големия хамбар. Майк беше чувал баща си да разказва на други мъже, че Девин Хулихан плувал в нарастващия въртоп от пшеница като куче в потоп, докато не се задушил. При аутопсията било установено, че дробовете му са се напълнили с прах до пръсване — приличали на две торби, натъпкани със слама.

Майк погледна ръката на Мемо. Погали пръстите й и се сети за една есенна вечер, когато беше на шест или седем години и баба му се клатеше в стола си и му говореше, докато шиеше.

— Майкъл, дядо ти си отиде, когато Смъртта дойде за него.

Мъжът с черната роба просто влезе в онова зърнохранилище и хвана моя Девин за ръката. Но той се бори… о, божичко, как се бори! Точно това ще направя и аз, скъпи ми Майкъл, когато мъжът в черната роба се опита да влезе тук. Няма да го пусна. Не и без да се боря. Не, Майкъл, не и без да се боря.

След тези думи Майк приемаше Смъртта като мъж с черна роба и си представяше как Мемо замахва с метлата към него като към онова бясно куче. Сега се приближи до нея и я погледна в очите, сякаш самата близост можеше да ги свърже по някакъв начин. Успя да види отражението на собственото си лице в тях, изкривено от зениците й и от слабата светлина на газената лампа.

— Няма да го пусна, Мемо — прошепна Майк. Видя как дъхът му помръдва косъмчетата на бузата й. — Няма да го пусна, освен ако не ми кажеш да го направя.

Нощният мрак напираше да влезе през прозорците. Някъде горе изскърца дъска, докато старата къща се наместваше. Нещо отвън задраска по стъклото.

Грамофонната плоча свърши и застърга по празните пътечки, звучеше като нокти върху камък, но Майк продължи да седи на мястото си, с лице до това на Мемо и ръка върху нейната.

Дейл Стюарт седеше до брат си в Бендстенд Парк и гледаше „Машината на времето“. Прилепите вече бяха полузабравени и далечни — нещо, за което да се посмеят след време. Момчето беше подочуло, че точно този филм може да бъде прожектиран тази вечер — господин Ашли-Монтагю често носеше филми, чиито прожекции бяха свършили преди няколко дни в киното му в Пеория. Дейл си умираше да го гледа, откакто прочете комикса миналата година.

Вятърът накара дърветата в парка да зашумят, когато Род Тейлър спаси Ивет Мимо от удавяне в потока, докато апатичните елои наблюдаваха равнодушно. Лорънс седеше на колене — винаги правеше така, когато е развълнуван, — ядеше последните си пуканки и от време на време отпиваше от безалкохолното, което бяха купили от „Парксайд Кафе“. Той се беше ококорил в екрана, докато Род Тейлър слизаше в подземния свят на морлоките. Приближи се до по-големия си брат.

— Всичко е наред — прошепна Дейл. — Те се страхуват от светлината, а човекът има клечки кибрит.

Очите на морлоките на екрана светеха в жълто като светулките в храстите в южния край на парка. Род Тейлър запали клечка и чудовищата отстъпиха назад, като прикриха очи със сините си ръце. Листата продължиха да шумолят и Дейл погледна нагоре. Забеляза, че звездите бяха скрити от облаци. Надяваше се Безплатната прожекция да не бъде спряна заради дъжд.