Дэн Симмонс - Лятото на страха

Господин Ашли-Монтагю беше донесъл две допълнителни тонколони в добавка към вградения в портативния прожекционен апарат високоговорител, но звукът продължаваше да е тенекиен, а не като в истинско кино. Виковете на Род Тейлър и ревът на разгневените морлоки бяха започнали да се сливат с шумолящите листа, усилващия се вятър и пляскането на криле, докато тъмни форми се стрелкаха през дърветата над парка.

Лорънс се приближи още повече до брат си, изцапа дънките си със зелени петна от тревата и забрави да яде пуканки. Свали си бейзболната шапка, както често правеше, когато беше нервен, и започна да дъвче козирката й.

— Всичко е наред — прошепна Дейл и нежно удари с юмрук малкия си брат по рамото. — Ще успее да изведе Уийна от пещерите.

Цветните образи продължиха да танцуват, докато вятърът се усилваше.

Дуейн беше в кухнята и си хапваше, когато чу пикапа да спира на алеята.

Обикновено, когато беше в сутерена с пуснато радио, не би го чул, но комарникът на вратата беше отворен, прозорците бяха вдигнати и беше тихо, освен непрестанната лятна песен на щурците, дървесните жаби край езерото и блъскането на металната вратичка в кочината на прасетата, зад която се намираше хранилката им.

Стареца се прибира рано , помисли си Дуейн и веднага осъзна, че нещо в звука на двигателя не беше наред. Този беше по-голям пикап… или поне с по-голям двигател.

Дуейн приклекна и надникна през комарника. След няколко седмици царевицата щеше да скрие гледката към алеята на къщата, но в момента се виждаха тридесетина метра от нея… Нямаше никакъв пикап. Не се чуваше и добре познатото хрущене върху чакъла.

Момчето се намръщи, отхапа от лебервурста, излезе навън и застана между къщата и плевнята за по-ясна видимост към алеята. Понякога се случваше някой шофьор да се обърне тук, но не често. А и звукът определено беше от пикап. Чичо Арт отказваше да кара такъв — казваше, че е достатъчно проклятие да живееш в страната, без да се придвижваш в най-грозната форма на автомобил, измислена някога в Детройт, — а двигателят, който чу, не принадлежеше на кадилака на чичо му.

Дуейн стоеше в топлия мрак, ядеше сандвича си и гледаше надолу по алеята. Небето беше тъмно като някакъв грозен таван от облаци, а нивите с ниска царевица бяха тихи в това копринено затишие пред буря. Светулките примигваха покрай канавките и ниските ябълкови дървета до Окръжен път 6.

В началото на алеята, на тридесетина метра от него, имаше някакъв голям пикап с изключени фарове. Не виждаше никакви подробности, но размерите на това чудо образуваха широк клин на мястото, на което трябваше да има по-светла пролука.

Помисли няколко секунди, довърши сандвича си и се опита да се сети за някой с подобен пикап, който би дошъл в събота вечерта. Не можа.

Вероятно някой води Стареца у дома ? Беше се случвало и преди. Но не и толкова рано.

На юг просветна светкавица, която беше прекалено далеч, за да се чуе гърмеж от нея. Краткото просветване не помогна на Дуейн да види повече от пикапа, освен факта, че още беше там.

Нещо се отърка в бедрото му.

— Тихо, Витгенщайн — прошепна момчето, падна на едно коляно и прегърна старото коли. Кучето трепереше и издаваше някакъв гърлен звук, който не беше точно ръмжене. — Тихо — прошепна отново, потупа животното по главата и го притисна по-силно до себе си. Треперенето не престана.

Ако бяха слезли от пикапа, вече щяха да са тук, помисли си момчето. След което си зададе въпроса: Кои?

— Хайде, Вит — каза нежно на кучето, хвана го за каишката и го заведе обратно в къщата. Изгаси всички лампи, отиде в онази пълна с боклуци стая, която старецът му наричаше „кабинет“, намери ключа в бюрото, отиде в трапезарията и отключи шкафа с оръжията. Поколеба се само секунда, в която се отказа от двуцевката, спрингфийлда и 12-калибровата, за сметка на 16-калибровата помпа.

Витгенщайн виеше в кухнята и дращеше с нокти линолеума.

— Тихо, Вит — каза нежно Дуейн. — Всичко е наред, момче. — Погледна цевта на пушката, за да се увери, че е празна, напомпа я, погледна я отново, вдигна я, за да провери празния магазин на слабата светлина, която идваше през завесите, и отвори долното чекмедже. Патроните бяха в една жълта кутийка. Дуейн приклекна зад масата за хранене, зареди пет от тях и прибра три в джоба на фланелената си риза.

Витгенщайн излая. Момчето го остави в кухнята, освободи комарника на прозореца в трапезарията, излезе в мрака на страничния двор и обиколи бавно къщата.