Дэн Симмонс - Лятото на страха

Взе две шоколадчета от шкафа, за да има какво да хапва по време на филма, извади велосипеда си от бараката и се спусна по Депо Стрийт. Беше гледал сериала „Дим от оръжия“ по телевизията и не беше усетил кога се стъмни навън. Не искаше да изпуска анимационното филмче.

Улиците бяха празни. Харлън знаеше, че всеки, който е достатъчно възрастен, за да шофира — и достатъчно млад и умен, че да не стои тук заради шоуто на Лорънс Уелк или Безплатната прожекция, — е тръгнал още преди часове за Пеория или Гейлсбърг. Когато пораснеше, той също нямаше да се мотае из Елм Хейвън в събота вечер.

И без това не смяташе да се задържа много в града. Или майка му щеше да се ожени за някой от онези бачкатори, с които излизаше — вероятно за някой механик, който харчеше всичките си пари за костюми — и щяха да се преместят в Пеория, или щеше да избяга от вкъщи след година-две. Завиждаше на Тъби Кук. Мозъкът на дебелото хлапе работеше като 25-ватовата крушка на задната веранда, но въпреки това знаеше, че трябва да се разкара от тук. Разбира се, Харлън не беше в положението на Тъби, вероятно хлапето ядеше доста бой , предвид факта какъв пияница беше старецът му и колко глупава изглеждаше майка му, но все пак си имаше своите проблеми.

Ненавиждаше това, че майка му си беше върнала моминското име и го беше оставила с бащиното му, а дори не му беше позволено да го споменава пред нея. Ненавиждаше това, че я нямаше всеки петък и събота, че обличаше ризи с дълбоко деколте и секси черни рокли, които го караха да се чувства странно… сякаш майка му беше една от онези жени в списанията, които криеше в килера си. Ненавиждаше това, че пушеше и оставяше отпечатъци от червило върху фасовете на цигарите, смачкани в пепелниците. Харлън си представяше същото това червило върху бузите на бачкаторите, които дори не познаваше … върху телата им. Ненавиждаше това, че майка му пиеше много и се опитваше да се прикрие, опитваше се да се държи като перфектна дама — но Харлън винаги я разбираше по говора, по забавените движения и по начина, по който се опитваше да го прегърне.

Мразеше майка си. Ако не беше такава… в главата му изникна думата „курва“… ако просто беше по-добра съпруга, то тогава баща му нямаше да започне да се среща с онази секретарка, с която избяга.

Харлън се насочи към Броуд Авеню, като въртеше здраво педалите и бършеше потта от очите си с гневно търкане в ръкава. Нещо бяло, което се движеше между големите къщи от лявата страна на улицата, го накара да хвърли поглед натам, да погледне по-сериозно, след което да забави скорост и да спре напълно.

Някой вървеше по алеята между дворовете. Харлън видя ниско, тантуресто тяло в бяла рокля, което бързо беше погълнато от мрака. Мамка му, това е Старото Дупище . Алеята разделяше нейната голяма и старинна къща от розовата й викторианска посестрима, която някога принадлежеше на госпожа Дъган.

Какво прави Старото Дупище тук ? Харлън бързо изгони мисълта и отново се насочи към Безплатната прожекция, но се сети, че трябваше да следи учителката.

Това са пълни глупости. О’Рурк трябва да е дишал много магарешка тор, ако смята, че ще се влача след този дърт динозавър през цялото време. Не виждам той или останалите да следват техните цели. Майк е голяма работа, когато раздава заповеди… и всички онези идиоти обожават да правят каквото им каже… но аз съм прекалено голям за тези бебешки глупости.

Но какво правеше госпожа Д. на алеята в този мрак?

Изхвърля си боклука, тъпако.

Едва ли, боклукът се събираше във вторник. А и тя не носеше нищо. В интерес на истината беше официално облечена… вероятно в онази модерна розова рокля, която носеше в последния ден преди коледната ваканция. Не че дъртата брадва им организира истинско парти — даде им тридесет минути, за да си разменят подаръци.

Къде отива, по дяволите?

Дали О’Рурк нямаше да се изненада да разбере, че Джим Харлън е единственият от техния калпав Велопатрул, който в действителност бе открил нещо за човека, който трябваше да следи. Може би щеше да види как Старото Дупище го прави с доктор Руун или отвратителния Ван Сайк, докато всички бяха на Безплатната прожекция.

На Харлън му се повдигна от самата мисъл.

Той отново завъртя педали, прекоси улицата, заряза колелото си зад храстите от страната на госпожа Дъган и надникна над тях. Едва виждаше бледата фигура, която беше стигнала до края на алеята, където започваше Трето авеню.