Дэн Симмонс - Лятото на страха

Момчетата не взеха велосипедите си. Обикновено никое хлапе не би вървяло до където и да било, но ходенето до Безплатната прожекция беше традиция, която датираше от времето, когато Лорънс беше прекалено малък, за да има колело, и Дейл го водеше за ръка в парка, докато прекосяваха тихите улици.

Улиците и сега бяха такива. Сиянието в нощното небе беше изчезнало, но не беше заменено от звезди; в пролуките между брястовете беше тъмно и там се бяха наместили облаци. Въздухът беше гъст и наситен с миризмата на прясно окосена трева и разцъфнали цветя. Щурците се бяха събрали в тъмните градини и гъстите плетове за вечерната си симфония, а една сова тестваше гласа си в мъртвата топола зад къщата на госпожа Мун. Старото централно представляваше черна маса в средата на опустелите му игрища. Момчетата минаха бързо покрай него по Второ авеню и завиха на запад по Чърч Стрийт.

Имаше улични лампи на всеки ъгъл, но дългите разстояния под дърветата между тях бяха тъмни. Дейл искаше да отидат на бегом, за да не изпуснат анимационното филмче, но Лорънс се притесняваше, че ще се спъне на неравния тротоар и ще си разсипе пуканките, затова просто забързаха крачка под сенките на листата, които танцуваха над тях. Големите стари къщи по Чърч Стрийт бяха или тъмни, или осветени единствено от слабата синьо-бяла светлина на телевизорите, която се процеждаше през прозорците и комарниците на вратите. На някои веранди просветваха огънчетата на цигари, но беше прекалено тъмно, за да се разпознаят хората, които ги държаха. Стигнаха до ъгъла на Трето авеню и Чърч Стрийт, където доктор Руун беше наел стая на втория етаж в стария пансион на госпожа Самсън. Момчетата пребягаха от другата страна на улицата, претичаха покрай тъмната тухлена сграда, в която се намираше затворената за лятото пързалка за кънки, и завиха наляво по Броуд Авеню.

— Имам чувството, че е Хелоуин — каза със слаб глас Лорънс. — Като че ли има хора в костюми в сенките, които не можем да видим. Като че ли това е торбата ми за лакомства, но няма никой у дома и…

— Млъквай — скастри го Дейл. Вече чуваше музиката от Безплатната прожекция — весела и тенекиена — и разпозна, че това е филмче на „Уорнър Брадърс“. Затвореният в обятията на брястовете тунел, който представляваше Броуд Авеню, остана зад тях. Имаше само няколко видими светлини от големите викториански къщи, които бяха доста навътре от улицата. Първа презвитерианска, църквата на семейство Стюарт, изглеждаше някак си бледа и празна на ъгъла срещу пощата.

— Какво е това? — попита шепнешком Лорънс, спря се и стисна по-силно кафявия си плик.

— Нищо. Кое? — Дейл се спря заедно с брат си.

Последва шумолене, пълзене и дращене, които идваха от мрака около и над брястовете.

— Няма нищо — отговори сам на въпроса си Дейл и подръпна Лорънс, за да продължат. — Просто птици. — По-малкото момче не искаше да тръгва и брат му се спря, за да се ослуша отново. — Прилепи.

Видя ги — тъмни форми, които се стрелкаха върху по-светлите пролуки между листата, крилати сенки, които се виждаха на белия фон на Първа презвитерианска, докато летяха напред-назад.

— Просто прилепи . — Отново дръпна Лорънс за ръката.

Брат му отказа да помръдне.

— Слушай — прошепна малкото момче.

Дейл обмисли дали да не го набие, да го срита по обутия му в дънки „Ливайс“ задник или да го сграбчи за огромното ухо и да го влачи през малкото останало разстояние до Безплатната прожекция. Вместо това се ослуша.

Листата шумоляха. Маниакалните мелодии от анимационното филмче биваха приглушавани от разстоянието и влажния въздух. Чуваше се пляскане на крила. Гласове.

Вместо свръхзвуковото цвъртене на прилепите, чрез което се ориентираха, изпълненият с движение мрак около тях принадлежеше на пронизващи тихи гласове. Викове. Писъци. Ругатни. Сквернословия. Повечето от звуците бяха на границата да образуват думи и подлудяваха със своята звучност, но не и с особено ясни срички, приличаха на скандал в съседна стая. Но два от звуците бяха прекалено ясни.

Дейл и Лорънс стояха като вкаменени на тротоара, стискаха пликовете си с пуканки и се пулеха нагоре, докато прилепите произнасяха имената им със съгласни, които звучаха като скърцащи върху черна дъска зъби. Някъде далеч, далеч, усиленият глас на Порки Пиг казваше:

— Т-т-т-това е всичко, приятели!

— Бягай! — прошепна Дейл.

На Джим Харлън му беше наредено да не стъпва на Безплатната прожекция — майка му беше отишла на поредната си среща в Пеория и му беше забранила да излиза, макар да смяташе, че е достатъчно голям, за да стои вкъщи без бавачка. Момчето сложи вентрилоквистката кукла в леглото си, зави я, завъртя главата й към стената и набута под завивката чифт сгънати дънки, за да изглеждат краката й по-дълги, в случай че майка му се прибере преди него и реши да го провери. Не че щеше да го направи. Тя никога не се връщаше преди един-два часа сутринта.