Дэн Симмонс - Лятото на страха

— Не разбирам — призна си Лорънс. — Как ще намерим Тъби, ако е избягал?

Харлън се наведе над него и се престори, че го сграбчва за носа.

— Ти ще си нашата хрътка , женчо. Ще ти дадем един стар чифт с миризливите чорапи на Тъби и ще го намериш по миризмата. Окей?

— Млъквай, Харлън — скастри го Дейл.

— Накарай ме — отвърна Джим и изпръска лицето на приятеля си.

— Млъквайте и двамата — намеси се Майк и продължи, все едно въобще не беше прекъсван. — Ето какво ще направим. Ще следим Руун, Старото Дупище, Ван Сайк и останалите, за да разберем дали са направили нещо на Тъби.

Дуейн си играеше на котешка люлка с една връв, която намери в джоба си.

— Защо им е да правят каквото и да било на Тъби Кук?

Майк сви рамене.

— Не знам. Може би, защото са странни. Не мислите ли, че им хлопат дъските?

Дуейн не се усмихна.

— Смятам, че на много хора им хлопа дъската, но това не им дава мотив да отвличат дебели деца.

— Ако беше така — отвърна Харлън, — щеше да си пътник.

Дуейн се усмихна, но въпреки това го изгледа лошо.

Харлън беше с тридесет сантиметра по-нисък от него и на половината на килограмите му.

— Et tu, Brute? — изрече по-едрото момче.

— Какво означава това? — попита Харлън и присви очи.

Дуейн отново се завърна към котешката си люлка.

— Така е отговорил Цезар, когато Брут го е попитал дали е ял някакви Харлънбургери през този ден.

— Хей — намеси се Дейл, — хайде да решаваме по-бързо. Трябва да се прибирам, за да окося тревата.

— А аз ще помагам на татко да измием цистерната на млекарския камион този следобед — каза Кевин. — Хайде да вземаме решение.

— Какво ще решаваме? — попита Харлън. — Дали ще следим Руун и Старото Дупище, които се предполага, че са убили и изяли Тъби Кук?

— Аха — отвърна Майк. — Или дали знаят какво се е случило с него и го прикриват поради някаква причина.

— Искаш ли ти да следиш Ван Сайк? — попита Харлън. — Този тип е единствената „хлопаща дъска“ в Старото централно, който е достатъчно луд, за да убие дете. И определено ще убие нас, ако разбере, че го следим.

— Ще се заема с Ван Сайк — съгласи се Майк. — Кой иска Руун?

— Аз — заяви Кевин. — Той не ходи никъде другаде освен в училището и в онази стая, която е наел, така че няма да ми е много трудно да го следя.

— Кой иска госпожа Дъбет? — попита Майк.

— Аз! — отвърнаха Харлън и Дейл едновременно.

Майк посочи първото момче.

— Ти я поемаш. Но се увери, че няма да разбере, че я следиш.

— Ще се слея с дърветата, човече.

Лорънс развали язовира на Харлън с пръчката си.

— Ние с Дейл кого ще получим?

— Някой трябва да наглежда Корди и семейството й — отвърна Майк. — Тъби може да се прибере, докато се гъзим наоколо. Ако го стори, трябва да разберем.

— Оф — оплака се Дейл. — Те живеят до бунището.

— Не е нужно да ходиш през час. Просто ги проверявай на всеки ден-два, дръж Корди под око, подобни неща.

— Добре.

— Ами Дуейн? — попита Кевин.

Майк хвърли едно камъче в езерото и погледна по-голямото момче.

— Какво искаш да правиш, Дуейно?

Връвта, с която си играеше пълното момче, беше заприличала на паяжина. То въздъхна и се отказа от сложната плетка.

— Това, което искате всъщност, приятели, е истинска лудост, да знаете. Искате да разберете дали Старото централно не е замесено във всичко това по някакъв начин. Затова аз ще следя Старото централно.

— Мислиш ли, че тази задача е по силите ти, лоена топко? — попита Харлън, застана на ръба на водостока и започна да пикае в тъмното езеро.

— Как така ще го следиш? — попита Майк.

Дуейн потърка нос и намести очилата си.

— Няма как да не се съглася, че има нещо странно в това училище. Ще го проуча. Ще потърся малко информация. Може би ще успея да разбера по нещичко за Руун и останалите.

— Руун е вампир — заяви Харлън, изтръска последните няколко капки урина и се закопча. — Ван Сайк е върколак.

— А Старото Дупище каква е? — попита Лорънс.

— Тя е стара кучка, която дава прекалено много домашни.

— Хей — ядоса се Майк, — мери си приказчиците пред джуджето.

— Не съм джудже — възпротиви се Лорънс.

Майк се обърна към Дуейн.

— Откъде ще намериш тази информация?

По-едрото момче сви рамене.

— Няма почти нищо в онова жалко подобие на библиотека в Елм Хейвън, но ще се опитам да потърся в тази на Оук Хил.

Майк кимна.

— Окей, добре, можем да се съберем отново след два дни, за да… — Млъкна. Една-две коли бяха минали отгоре, докато говореха. Камъчета хвърчаха към листата и се сипеше прах след всяко превозно средство, но сега чуха дълбок грохот, който приличаше на бавноподвижен камион с ремарке. Камионът спря с пронизителен писък на спирачки.