Дэн Симмонс - Лятото на страха

Дуейн се усмихна.

— Просто не искам да забравяш малкия си брат — каза той и чу раздразнението от другата страна на линията.

— Виж, Дуейн, идваш ли или не?

Момчето помисли за работата, която имаше из фермата днес. Щеше да е истински късметлия да привърши с нея по здрач, дори ако започнеше веднага.

— Доста съм зает, Дейл. Казваш, че не знаеш за какво ни събира Майк?

— Е, не съм сигурен, но мисля, че е свързано със Старото централно. Тъби Кук е изчезнал. Сещаш се.

Дуейн помисли за миг.

— Ще дойда. Девет и тридесет, нали? Ако тръгна сега, трябва да пристигна навреме.

— Исусе — възмути се Дейл, чийто глас звучеше като тенекиен, — още ли нямаш колело?

— Ако Господ искаше да имам колело — отвърна Дуейн, — щях да се родя с фамилията Шуин [11] Известна марка американски велосипеди, създадена от Игнас Шуин през 1895 г. в Чикаго. . Ще се видим там. — Момчето затвори, преди приятелят му да може да отговори.

Дуейн слезе долу, за да си намери тетрадката с описанието на Старото централно, сложи си шапка, на която пишеше „КАТ“ и излезе да повика кучето си. Вит дойде веднага. Точно така се произнасяше името му, „Вит“, и беше съкратено от Витгенщайн, философ, който Стареца и Чичо Арт обсъждаха непрестанно. Старото коли беше почти сляпо и се движеше бавно и болезнено като човек с артрит, но като усети, че Дуейн отива някъде, веднага го настигна и замаха с опашка, изпълнено с надежда, че ще се присъедини към експедицията.

— А, не — каза момчето, обезпокоено, че разходката ще е прекалено тежка за приятеля му в тази жега. — Ти оставаш тук, Вит. Ще пазиш имота. Ще се върна до обяд.

Замъглените от катаракта очи на колито бяха изпълнени с тъга и молба. Дуейн го погали, отведе го отново в плевнята и му напълни купичката с вода.

— Дръж крадците и царевичните чудовища настрана, Вит.

Колито се предаде с кучешка въздишка и се просна върху одеялото от слама, което му служеше за легло.

Денят беше горещ и Дуейн се затътри бавно към Окръжен път 6. Нави ръкавите на карираната фланелена риза и се замисли за Старото централно и Хенри Джеймс. Тъкмо беше прочел романа му „Примката на призрака“ и сега от главата му не излизаха имението „Блай“ и намекът на автора, че едно място може да резонира с такова зло, че да създава „призраци“, които да преследват децата Майлс и Флора.

Стареца беше алкохолик и пълен провал, но също така беше отдаден атеист и рационалист и беше отгледал сина си по този начин. От съвсем ранна възраст Дуейн приемаше Вселената като комплексен механизъм, който се подчиняваше на логични закони: закони, които бяха само частично разбирани от слабите интелекти на човечеството, но въпреки това си бяха закони.

Отвори тетрадката си и намери пасажа за Старото централно. „…лошо… предчувствие? Зло? Прекалено мелодраматично. Чувство на тревога ..“ Въздъхна, откъсна страницата и я прибра в джоба на кадифените си панталони.

Най-накрая стигна до Окръжен път 6 и пое на юг. Слънцето напичаше белия чакъл и изгаряше откритите му предмишници. Някъде зад него, в полетата от двете страни на алеята, която водеше до дома му, насекомите шумоляха и подскачаха в растящата царевица.

Дейл, Лорънс, Кевин и Джим Харлън отидоха заедно в Пещерата.

— Защо трябва да се срещаме толкова далеч? — избоботи Харлън. Неговият велосипед беше по-малък от на останалите, седемнадесет инчов, и трябваше да върти педалите два пъти повече.

На идване минаха покрай къщата на О’Рурк под големите дървета, които й правеха сянка, поеха на север към водонапорната кула, а след това на изток към широкия чакълен път, като Кевин, Дейл и Лорънс караха в левия коловоз, а Харлън в десния. Нямаше никакъв трафик, нито вятър, както и никакъв звук с изключение на собственото им дишане и хрущенето на чакъла под гумите им. Оставаше им около километър и половина до Окръжен път 6. В полетата оттатък, североизточно от кръстовището, започваха хълмовете и големите дървета. Ако бяха останали на пътя след водонапорната кула, щяха да се озоват в хълмиста местност между Елм Хейвън и почти изоставен град на име Джубилий Колидж. Окръжен път 6 продължаваше на юг още около два километра, след което се свързваше с магистрала 151 А, така нареченият Хард Роуд, който минаваше през Елм Хейвън, но този пряк път не беше нищо повече от кални коловози през нивите и беше непроходим през по-голямата част от зимата и пролетта.

Поеха на север, минаха покрай кръчмата „Черното дърво“ и се спуснаха по първия стръмен склон, стъпили здраво на спирачките си. Дърветата образуваха свод над тесния път и го заливаха със сенките си. Първия път, в който Дейл чу „Легендата за Слийпи Холоу“, прочетена от госпожа Гросейнт, учителката им в четвърти клас, си представи точно този път, на който му липсваше единствено закритият мост в долната му част.