Дэн Симмонс - Лятото на страха

Харлън погледна О’Рурк, поколеба се, но накрая каза:

— Аха. До скоро, тъпаци — и потегли по Депо Стрийт.

— Видя ли. Казах ти, че е странна работа — каза Санди и двете с Дона Лу тръгнаха да си ходят.

— До утре! — провикна се Дона през рамо, когато стигнаха до брястовете пазители в югоизточната страна на училищния двор.

Дейл й помаха.

— По дяволите, сеирът свърши — оплака се Джери Дейсингър. — Отивам си вкъщи да пийна малко безалкохолно. — Момчето побягна към колибата срещу Скуул Стрийт, издигната върху бетонни блокове, която играеше ролята на дом за семейството му.

— КеВИИИН! — Пронизителният вой надминаваше дори рева на Джони Вайсмюлер в „Тарзан“. От предната врата на къщата се подаваха само главата и раменете на госпожа Гръмбакър.

Кевин не губи никакво време в изпращания, а само обърна колелото си и се изпари.

Сянката на Старото централно се разпростираше почти до Второ авеню, като отнемаше цветовете от игрищата, които ставаха зелени при допира на слънцето, и засенчваше по-ниските части на трите величествени бряста.

Джей Пи Конгдън се появи няколко минути по-късно, изкрещя нещо неприятно на децата и отпътува с колата си, като вдигна облак от чакъл зад себе си.

— Татко казва, че използва шевролета си, за да кара хората да превишават скоростта — каза Майк.

— Как? — попита Лорънс.

Момчето седна на тревата и си скъса едно стръкче от нея.

— Джей Пи се крие в уличката на мандрата на хълма, където Хард Роуд тръгва надолу, за да пресече Спун Ривър. Когато някой мине, той се изстрелва и се опитва да се състезава с него. Ако онзи се навие, слага буркана на покрива на колата си и го арестува за превишена скорост. Води го в къщата си и го глобява двадесет и пет долара. А ако не се състезават…

— Какво става?

— Изпреварва ги точно преди моста и намалява. След това ги арестува за неправилно изпреварване.

Лорънс дъвчеше стръкче трева и поклати глава.

— Какъв скапаняк.

— Хей! — скастри го Дейл. — Мери си приказките. Ако мама те чуе да говориш така…

— Вижте — каза Лорънс, скочи на крака и хукна към едно образувание в почвата. — Какво е това?

Двете момчета се приближиха, за да погледнат.

— Къртица — предположи Дейл.

Майк поклати глава.

— Прекалено е голямо.

— Вероятно са изкопали дупка, за да сложат нова тръба или нещо подобно и купчината още не се е слегнала — каза Дейл и посочи: — Вижте. Ей там има още една купчина. И двете сочат към училището.

Майк отиде до другото образувание в почвата, проследи го, докато не се изгуби под тротоара до училището, и задъвка стръкчето си трева.

— Няма голяма логика да слагат нови тръби.

— Защо не? — попита Лорънс.

Майк посочи сенчестата част на училището.

— Смятат да го събарят. Още два дни, докато изкарат всички боклуци от вътре, и ще заковат дъски на прозорците. Ако те… — Момчето млъкна, присви очи към горната част на сградата и отстъпи назад.

Дейл се присъедини към него.

— Какво има?

Майк посочи.

— Там горе. Виждаш ли средния прозорец на гимназиалния етаж?

Дейл засенчи очи с ръка.

— Аха. Какво има там?

— Някой гледа навън — заяви Лорънс. — Видях бяло лице, преди да се скрие.

— Не някой — поправи го Майк. — Беше Ван Сайк.

Дейл погледна през рамо, покрай къщата им и полетата оттатък нея. Сянката на дървото и разстоянието му пречеха да види, че екарисажният камион още не е напуснал игрището.

Накрая госпожа Кук, Корди, Барни и Старото Дупище излязоха навън, казаха си няколко думи, които не можеха да се чуят от тук, и поеха в различни посоки. Само колата на доктор Руун остана и малко преди да падне мракът, малко преди Дейл и Лорънс да бъдат повикани за вечеря, той също излезе, заключи училищната врата и отпътува в своя подобен на катафалка буик.

Дейл продължи да наблюдава от предната врата, докато майка му не го повика на масата, но Ван Сайк така и не излезе.

Момчето провери и след като се нахрани. Вечерната светлина докосваше единствено върховете на дърветата и мръсно зеления купол. Останалото беше потънало в мрак.

През първата съботна сутрин от лятото, Майк О’Рурк се събуди призори. Той отиде в мрачната дневна, за да провери Мемо — тя почти не спеше вече — и когато видя бледата й кожа и премигващите й очи, гледащи иззад всичките шалове и забрадки, се увери, че още е жива. Целуна я и усети лекия намек за разложение, като онова, което се носеше от екарисажния камион онзи ден. После отиде в кухнята. Баща му вече се беше събудил и се бръснеше над мивката; той започваше работа в седем часа в пивоварна „Пабст“ в Пеория, а градът беше на повече от час шофиране. Таткото на Майк беше масивен мъж — малко над метър и осемдесет и малко над сто тридесет и пет килограма, повечето от които бяха събрани в големия му, закръглен стомах, който го държеше далеч от мивката, дори когато се бръснеше. Червената му коса беше оредяла толкова много, че накрая остана само малко пух над ушите му, но челото му беше загоряло от уикендите, през които работеше в градината, а напуканите капиляри в бузите и носа му правеха лицето му още по-червендалесто. Бръснеше се със стар, почти античен бръснач, който принадлежеше на дядо му. Спря за момент — беше разпънал бузата си с готово за работа острие, — за да кимне на сина си, който се беше насочил към външния клозет.