Дэн Симмонс - Лятото на страха

Дейл се събуди късно, минаваше осем, и остана да лежи в леглото. През прозореца нахлуваха светлина и сенки от листата на огромния бряст навън. През комарниците влизаше топъл въздух. Лорънс го нямаше. Беше в дневната долу и гледаше анимационни филмчета — Хекъл и Джекъл, Ръф и Реди.

Най-накрая реши да стане, оправи своето легло и това на Лорънс, облече си бельо, дънки, тениска, чисти чорапи и маратонки и слезе за закуска.

Майка му беше приготвила любимата му зърнена закуска и хляб със стафиди. Тя беше в добро настроение и оживено говореше за филмите, които могат да бъдат прожектирани на Безплатната прожекция довечера. Баща му все още беше в командировка — той беше амбулантен търговец и районът му обхващаше два щата, — но трябваше да се прибере късно тази вечер.

Лорънс се провикна от дневната и каза на брат си да побърза, иначе ще изпусне Ръф и Реди.

— Това филмче е за малки деца! — извика в отговор Дейл. — Не ми е интересно. — Но въпреки думите си започна да се храни по-бързо.

— О, това беше във вестника тази сутрин — каза майка му и остави бележката до купичката му със закуска.

Дейл се усмихна, като видя евтиния лист, откъснат от тетрадка, и разпозна красивия почерк на Майк и ужасната му граматика:

СРЕШТА В ПЕШТЕРАТА В ДЕВЕТ И ТРИДЕСЕТ

— М

Загреба последна лъжица от зърнената си закуска и се зачуди какво е толкова важно, че трябваше да ходят чак до Пещерата, за да се срещнат. Тя беше запазена за специални случаи — тайни, спешни съвещания и извънредни срещи на Велопатрула още от времето, когато бяха малки и им пукаше за такива неща.

— Не става въпрос за истинска пещера, нали, Дейл? — попита майка му, а притеснението направо лъхаше от тона й.

— Да, мамо. Знаеш, че не е. Става въпрос за онзи стар водосток оттатък „Черното дърво“.

— Добре, можеш да отидеш, но не забравяй, че обеща да окосиш ливадата, преди госпожа Сибърт да дойде на гости този следобед.

Бащата на Дуейн Макбрайд не се беше абонирал за вестника на Пеория — въобще не четеше никакви вестници с изключение на „Ню Йорк Таймс“ и то рядко, — затова момчето не получи бележката на Майк. Телефонът иззвъня около девет сутринта. Дуейн зачака, тъй като бяха дуплекс. Едно позвъняване означаваше, че обаждането е за най-близките им съседи, семейство Джонсън, две позвънявания беше за тях и три за Суийд Олафсон, който живееше надолу по пътя. Телефонът иззвъня два пъти, спря и отново иззвъня два пъти.

— Дуейн — разнесе се гласът на Дейл Стюарт. — Предположих, че може да си навън и да работиш.

— Вече си свърших задълженията — отвърна момчето.

— Баща ти у вас ли е?

— Отиде в Пеория, за да купи някои неща.

Последва мълчание. Дуейн знаеше, че Дейл знае, че старецът му често не се завръщаше от съботните си „пътувания за покупки“ до късно през нощта в неделя.

— Хей, ще се събираме в Пещерата в девет и тридесет. Майк има да ни казва нещо.

— Кои сме „ние“? — Дуейн погледна тетрадката си. Работеше над един от героите си още от закуската насам. Точно този беше в процес на създаване още от април и страниците бяха пълни с откъси, зачерквания, цели абзаци и части, на които им беше турен хикса, и бележки, написани в малките полета. Беше наясно, че това упражнение щеше да е далеч от перфектно, както и всички останали.

— Сещаш се — отвърна Дейл, — Майк, Кевин, Харлън и може би Дейсингър. Не знам. Току-що получих бележката във вестника.

— Ами Лорънс? — Дуейн погледна към океана от царевица от двете страни на чакълената алея до къщата им, която вече стигаше почти до коленете. Майка му, когато беше жива, беше забранила да се сее нещо по-високо от боб в предните осемдесет декара. „Чувствам се много изолирана, когато царевицата стане висока“, беше споделила на Чичо Арт. „Хваща ме клаустрофобия.“ Затова Стареца й беше угодил и беше посадил боб. Дуейн обаче не помнеше добре тези времена. Обикновено през лятото фермата им постепенно се откъсваше от света наоколо. Казваха, че до Четвърти юли царевицата стига до кръста, но в тази част на Илинойс стигаше до раменете на едно момче като него. От този момент насетне имаше чувството, че не царевицата растеше, а фермата се смаляваше. Не можеше да види дори окръжния път в края на алеята, ако не се качеше на втория етаж. Но вече нито той, нито старецът му ходеха там.

— Какво за Лорънс? — попита Дейл.

— Ще идва ли?

— Разбира се , че ще идва. Знаеш, че винаги е с нас.