Дэн Симмонс - Лятото на страха

Съвсем наскоро Майк беше разбрал, че неговото семейство е единственото в Елм Хейвън, което все още използва външен клозет. Не че не се срещаха и други такива — госпожа Мун имаше такъв зад старата си къща, както и Джери Дейсингър зад бараката им за инструменти, — но те бяха просто останки, артефакти от една по-ранна епоха. Семейство О’Рурк използваха своя външен клозет. От години насам майка му искаше да направят водопровод в къщата, а не да разчитат само на помпата над мивката, но баща му смяташе, че е прекалено скъпо, тъй като градът не разполагаше с канализационна система и септичните резервоари струваха цяло състояние. Майк подозираше, че баща му не желае баня в къщата заради четирите му сестри и майка му, които винаги говореха, говореха, говореха. Татко му често казваше, че единственото място, на което намира истинско спокойствие и тишина, е кенефът.

Майк си свърши работата, върна се обратно по пътеката от плочи, която минаваше през градината с цветя на майка му и зеленчуковата градина на баща му, вдигна поглед, за да види скорците, които се стрелкаха между високите листа и улавяха първите светлини на зората, прекоси малката задна веранда и си изми ръцете на кухненската мивка, която беше освободена преди малко. Отиде до рафта, взе си тетрадката и училищния молив и седна на масата.

— Ще закъснееш за вестниците — заяви баща му, който стоеше на кухненския плот, пиеше кафе и гледаше през прозореца към градината. Стенният часовник показваше 5:08.

— Не, няма — отвърна Майк. Вестниците биваха доставяни в пет и петнадесет пред банката до „Ей & Пи“ на Мейн Стрийт, където работеше майка му. Никога не беше закъснявал за вземането им.

— Какво пишеш там? — попита баща му. Кафето като че ли беше започнало да го ободрява.

— Просто някои бележки за Дейл и момчетата.

Баща му кимна, макар да не беше чул какво му казва, и отново погледна към градината си.

— Дъждът от онзи ден наистина помогна на царевицата.

— Чао, татко. — Майк сгъна бележките и ги прибра в джоба на дънките си, сложи си бейзболната шапка, потупа баща си по рамото, излезе през вратата, качи се на велосипеда и го подкара като луд по Първо авеню.

След като приключеше с тазсутрешното разнасяне на вестниците, трябваше да отиде в „Св. Малахия“ в западната част на града до железопътните релси, където щеше да участва като помощник на отец Кавано по време на литургията. Правеше това всеки ден. Стана помощник още на седем и макар другите деца да идваха и да си отиваха, отец К. каза, че никой не е по — надежден от него… нито произнася латинския толкова внимателно и почтително. Понякога графикът беше много натоварен, особено през зимата, когато ветровете бяха силни и не можеше да използва колелото си, за да се придвижва в града. В такива моменти влизаше в „Св. Малахия“, навличаше белия стихар и расото, без да сваля палтото си или да обува официалните си кафяви обувки (участваше в литургията с ботуши, от които се стичаше разтопен сняг), а след това, само ако обичайните за седем и половина посетители бяха тук — госпожа Мун, госпожа Шонеси, госпожица Ашбоу и господин Кейн, — Майк, с позволението на отец К., си тръгваше веднага след причастието, за да може да стигне до училище, преди да бие последният звънец.

Постоянно закъсняваше. В един момент госпожа Шрайвс се отказа дори да му говори, просто се намръщваше насреща му и му кимаше да върви в кабинета на директора. Налагаше се да чака доктор Руун да намери време да го скастри или да го натупа с Тупалката — дъската за рязане, която директорът държеше в долното ляво чекмедже. Боят вече не притесняваше Майк, но мразеше да седи в кабинета, докато течаха часовете по четене и математика.

Момчето изгони мисълта за училище от главата си, докато седеше на високия тротоар пред банката и чакаше камионът да донесе новия брой на вестника от Пеория. Беше лято.

Мисълта за лятото, за топлината върху лицето, за миризмата на топъл асфалт и влажни посеви, изпълни душата му с енергия и щастие, дори когато пристигна камионът с вестниците, дори когато ги разтовари и нагъна — в някои залепи бележки и ги отдели в допълнителния джоб на чантата си за разнос, дори когато започна да обикаля улиците, да хвърля вестници, да крещи „добро утро“ на жените, които прибираха сутрешното мляко и на мъжете, които се качваха в колите си, за да отпътуват нанякъде, и цялата тази реалност, цялата тази лятна радост продължи да го изпълва, дори когато подпря велосипеда си на стената на „Св. Малахия“ и побърза да влезе в хладната и напоена с аромат на тамян вътрешност на най-любимото си място в целия свят.