Дэн Симмонс - Лятото на страха

— Тъби? — учуди се Джери Дейсингър, потърка сополивия си нос с ръка и после я избърса в сивата си тениска. — Мислех си, че е избягал в сряда.

— Аха — задъхано отвърна Санди, като вече говореше на Дона Лу, — но Корди смята, че все още е в училището! Странно, нали?

— Да вървим — прикани ги Харлън и хукна към велосипедите, които бяха подпрели на оградата до първа база. Другите го последваха, свалиха ръкавиците си и ги закачиха на дръжките им или на бухалките, които бяха преметнали през рамо.

— Хей! — провикна се Майк от другата страна на бекстопа. — Какво ще правим с Ван Сайк?

— Целуни го от нас — извика в отговор Харлън и завъртя педалите по черния път.

Дейл го последва, а Лорънс и Кевин бяха точно зад него. Дейл въртеше здраво педалите и се преструваше, че е въодушевен от новините на Санди. Беше готов на всичко, за да се махне от вонята на смърт и мълчаливия екарисажен камион.

Майк изчака минута, докато всички тръгнат, оставяйки облаци прах след себе си. Дейсингър нямаше велосипед, но се возеше отпред при Гръмбакър. Дългите крака на Кевин се вдигаха и снижаваха, докато въртеше бързо педалите. Дона Лу погледна към Майк, качи се на своето колело в аква и бяло, хвърли бейзболната си ръкавица в коша му и потегли със Санди.

За момент Майк остана сам на игрището. Сам с ужасната воня на мъртви същества и занемелия камион. Просто постоя там, зад бекстопа. Взираше се в превозното средство. Температурата днес беше поне тридесет и два градуса — слънцето печеше толкова настоятелно, че потта се стичаше на вадички по прашния му врат и бузите му. Как въобще издържаше в кабината Ван Сайк, при това със затворени прозорци?

Майк продължаваше да стои там, когато приятелите му стигнаха до Първо авеню и завиха надясно по асфалтираната улица. Санди и Дона Лу бяха последните, които се скриха от поглед зад брястовете.

Бръмчаха мухи. В каросерията на екарисажния камион нещо помръдна с мек, влажен звук и вонята стана още по-ужасна, почти видима в сгъстяващия се въздух. Майк усети надигащата се в него паника, подобна на онази, която го спохождаше през нощите, в които чуваше дращене от стаята на баба си под него и смяташе, че душата й се опитва да се освободи… или когато коленичеше прекалено дълго по време на литургия, хипнотизиран от тамяна, литанията и собствената си съненост, умислен за греховете, ужасните огньове на ада и слизестите същества, които го очакваха там…

Майк направи още пет крачки към камиона. Скакалците в сухата трева се разскачаха около него. Успя да различи една сянка през предното му стъкло.

Спря се и показа среден пръст на камиона и обитателите му — живи и мъртви. Обърна се бавно и мина през пролуката в бекстопа, като си наложи да не побягва, докато не чуе затръшване на врата и забързани стъпки.

За негова изненада единственият звук наоколо беше бръмченето на мухите. След малко нещо се понесе от каросерията — скимтене, което прерасна в бебешки вой. Майк застина на място с ръкавица в ръка, която имаше намерение да закачи на дръжката на велосипеда си.

Нямаше грешка. В онзи креват на смъртта, в който бяха хвърлени прегазените на пътя животни, остъргани от асфалта, мъртви кучета, чиито вътрешности бяха избили навън през коремите им, подут от газовете добитък, коне с побелели очи, премазани прасенца и разложени карантии от десетки ферми, плачеше бебе.

Плачът се усилваше и се превръщаше в рев, който отговаряше напълно на внезапния ужас, налегнал Майк. Ревът прерасна в гъргорене… сякаш някой беше започнал да го храни. Да го кърми.

Майк взе велосипеда си, подпрян на оградата, и се качи на него. Започна да върти педалите с омекнали крака, мина първа база, зави по черния път и се насочи към Първо авеню.

Не спря.

Не се обърна.

Видяха спрените коли и суматохата една пресечка по-надолу. Черният „Шевролет“ на Джей Пи Конгдън беше спрян на паркинга на училището до колата на полицая и едно старо синьо камионче, което според Дейл принадлежеше на майката на Корди Кук. Корди също беше там, облечена в същата грозна рокля, която носеше през целия изминал месец на училище, а дебелата, кръглолика жена до нея трябваше да е майка й. Доктор Руун и госпожа Дъбет стояха пред стълбите на северния вход и като че ли искаха да попречат на някого да влезе. Мировият съдия и градският полицай — Барни — стояха между двете групички като рефери.

Дейл и останалите спряха на поляната на седем-осем метра от възрастните — бяха достатъчно далеч, за да не бъдат изгонени, и достатъчно близо, за да могат да чуват. Той вдигна поглед и видя, че Майк също се присъединил към тях. Лицето на приятеля му беше пребледняло.