Дэн Симмонс - Лятото на страха

Момчето имаше детекторни приемници [8] Най-простата конструкция на радиоприемник, който няма високочестотен и нискочестотен усилвател. Използва се кристален детектор. и купени от магазина нови радиоприемници, имаше приемници на „Хийт“ и поправени конзоли, късовълново радио и дори един нов транзисторен модел. Чичо Арт беше предложил на Дуейн да се заеме с радиолюбителска дейност, но Дуейн не беше заинтересован. Той не искаше да предава, искаше само да слуша.

Така и правеше, късно през нощта, в сенките на сутерена, където беше опънал антенни жици навсякъде — по тръбите и прозорците. Слушаше станцията на Пеория, тези на Де Мойн и Чикаго, както и големите станции на Кливланд и Канзас, разбира се, но най-много харесваше далечните станции, шепотите от Северна Каролина, Арканзас, Толедо и Торонто и от време на време, когато йоносферата беше благоприятна и слънчевите петна спокойни, чуваше брътвежи на испански и забавени алабамски тонове, които звучаха като чужд език, или позивните на калифорнийската станция, или квебекското предаване, където можеха да се включват и слушателите. Дуейн обичаше да слуша спорт, като затваряше очи в илинойския мрак и си представяше окъпаните в светлина игрища, където тревата беше зелена, както артериалната кръв беше червена, обичаше да слуша и музика — харесваше класика, обожаваше биг бендове, но живееше за джаза, — но повече от всичко обичаше да слуша предаванията с включвания от слушатели, където търпеливи и невидими водещи чакаха безполезни люде да се обадят и да споделят безсмислените си, но страстни коментари.

Понякога Дуейн си представяше, че е единственият член на екипажа на космически кораб, който се намира на светлинни години от Земята, неспособен да се върне, обречен да броди вечно и без никаква надежда да достигне дестинацията си в рамките на един човешки живот, но все още свързан с човечеството чрез тази дъга от електромагнитна радиация, която се надига през подобните на лук слоеве на старите радио предавания и се носи назад във времето, докато той пътува напред в космоса и слуша гласовете на хора, умрели отдавна, назад към Маркони [9] Гулиелмо Маркони (1874–1937) — италиански физик и изобретател с голям принос в областта на радиотехниката, съизобретател на радиото и основател на „Радио Ватикана“. и след това към тишината.

Някой шептеше името му.

Дуейн се изправи в мрака и установи, че слушалките му още са на мястото си. Тестваше новия приемник на „Хийт“, преди да заспи.

Отново чу гласа. Вероятно беше женски, но звучеше някак си безполов. Беше слаб заради разстоянието, но ясен като звездите, които видя на връщане от плевнята в полунощ.

Тя… то… зовеше името му.

— Дуейн… Дуейн… идваме за теб, скъпи.

Момчето седна на леглото и притисна слушалките до ушите си. Гласът не идваше от тях. Като че ли се носеше изпод леглото, от мрака над отоплителните тръби, от тухлените стени.

— Ние ще дойдем, Дуейн. Скоро ще дойдем, скъпи.

Никой не го наричаше „скъпи“. Дори на шега. Нямаше представа дали майка му го беше наричала така, докато беше жива. Дуейн прокара ръка по кабела на слушалките и намери студения жак на одеялото си, където го беше оставил, след като го извади от изключения приемник.

— Ще дойдем скоро, Дуейн, скъпи — прошепна настоятелно гласът в ухото му. — Чакай ни, скъпи.

Дуейн се наведе в мрака, посегна към висящата връв и включи лампата.

Слушалките не бяха свързани. Приемникът беше изключен. Никое от радиата му не беше включено.

— Чакай ни, скъпи.

Дейл помириса смъртта, преди да я види.

Денят беше петък, трети юни, вторият ден от лятото и групичката им играеше бейзбол още от сутринта — до следобед целите бяха в прах, която се беше превърнала на кир от потта им, — когато Дейл подуши идващата смърт.

— Ии-зузе! — изрева Джим Харлън от мястото си между първа и втора база. — Какво е това ?

Дейл тъкмо беше застанал до гумената плоча, за да батира, но отстъпи назад и посочи.

Миризмата се носеше от изток, навявана от вятъра по черния път, който свързваше градския парк с Първо авеню. Това беше миризмата на смърт — на разложение, на наскоро убито на пътя животно, на подути до пръсване стомаси от газовете на бактерията, която работеше в тях — и се приближаваше.

— О, ягххх — каза Дона Лу Пери от мястото на питчъра. Тя държеше топката в дясната си ръка, вдигна бейзболната ръкавица до устата и носа си и се обърна в посоката, в която сочеше Дейл.