Дэн Симмонс - Лятото на страха

Дуейн обаче разполагаше с тази информация. Това беше къщата на стария Томпсън, която беше играла ролята на междинна гара на Подземната железница [7] Това е името, под което е известна мрежата от тайни маршрути и безопасни укрития, използвана през XIX век от афроамериканските роби, за да избягат в свободните щати и Канада. — Б. пр. през петдесетте години на миналия век. Момчето се беше заинтересовало от маршрута за бягство на робите, когато беше в трети клас. Тогава направи проучване в градската библиотека на Оук Хил. Освен къщата на Томпсън, имаше още две други междинни гари на Подземната железница в окръг Крийв Кор — едната беше стара ферма, собственост на семейство квакери в долината Спун Ривър от страната на Пеория, която беше изгоряла преди Втората световна война. Другата беше принадлежала на семейството на едно хлапе, с което Дуейн беше заедно в трети клас и една събота се беше качил на велосипеда си и беше отишъл там — като измина по тринадесет и половина километра в двете посоки — само за да види мястото. Той показа на хлапето и на семейството му къде се е намирала тайната стая — а именно зад килера под стълбището. След това се прибра у дома. Стареца не се беше натряскал този ден и боят му се размина.

Прелетяха покрай къщата на Майк О’Рурк, покрай игрището северно от града и завиха на изток към водонапорната кула. Дуейн заподскача в каросерията, когато стигнаха до чакъла. Той легна по-ниско и затвори очи, защото около него се вдигна голям прахоляк, който загъделичка врата му под фланелената риза, напраши косата му и залепна дори по зъбите му.

Стареца не излезе от пътя, но едва не изпусна отбивката за Окръжен път 6. Изпищяха спирачки, пикапът поднесе, разлюля се, изправи се и след малко се озова на пълния паркинг на кръчмата „Черното дърво“.

— Ще се върна след минутка, Дуейни. — Баща му го плесна по ръката. — Само ще кажа „здрасти“ на момчетата, преди да се приберем и да поработим върху трактора.

— Добре, татко. — Дуейн се намести в каросерията, облегна глава на кабината и извади намачканата си тетрадка и молива. Вече беше паднал пълен мрак, звездите се виждаха оттатък дърветата зад „Черното дърво“, но през вратата й се процеждаше достатъчно светлина, за да може да чете, ако присвие очи.

Тетрадката беше дебела, напоена с пот и прах, а почти всички страници бяха запълнени от ситния му почерк. В стаята му в сутерена, в тайно скривалище, имаше почти петдесет подобни тетрадки.

Дуейн Макбрайд знаеше, че иска да стане писател, откакто навърши шест години. Той беше започнал да чете цели книги още на четири. Четенето беше един напълно нов свят за него. То не беше бягство, тъй като не търсеше такова… писателите трябваше да се сблъскат със света, ако искаха да го разберат правилно… но определено беше друг свят. Свят, изпълнен с могъщи гласове, които предаваха още по-могъщи мисли.

Дуейн винаги щеше да обича Стареца заради общата им страст към книгите и четенето. Майка му беше починала прекалено рано, за да я познава, и следващите години бяха трудни заради западането на фермата, пиенето на баща му, честото биене и още по-честото изоставяне, но имаше и хубави моменти — дните, в които старецът му беше трезвен, тежкото ежедневие през лятото с многото работа, макар и да не можеха да я свършат всичката, дългите вечери, в които разговаряха с Чичо Арт… трима ергени, които си печаха пържоли в задния двор и говореха за всичко под звездите, включително и за самите звезди.

Старецът на Дуейн не беше успял да влезе в Харвард, но беше изкарал магистърска степен по инженерство в Илинойския университет, преди да се върне, за да се грижи за фермата на майка си. Чичо Арт беше пътешественик и поет — едната година беше моряк, а на следващата преподаваше в частно училище в Панама, Уругвай или Орландо. Дори когато пиеха прекалено много, разговорите им бяха интересни за третия ерген в клуба, младия Дуейн, който поглъщаше информацията с неутолимия апетит на неизлечимо надарен младеж.

Никой в училищната система на Елм Хейвън или в окръг Крийв Кор не смяташе Дуейн Макбрайд за надарен. Просто този термин не съществуваше в провинциален Илинойс през 1960. Той беше дебел. Той беше странен. Учителите често го описваха — в писмени коментари и в редките родителски срещи — като разсеян, немотивиран и невнимателен. Нямаше проблеми с дисциплината. Просто беше разочарование. Не беше съсредоточен.

Когато влезеше в спор с някой от учителите си, бързаше да се извини, да се усмихне и да продължи с мислите и проектите, които го занимаваха в определения момент. Училището не беше проблем, не беше и спънка, тъй като самата идея за него му харесваше… то просто го разсейваше от проучванията и подготовката му да стане писател.