Дэн Симмонс - Лятото на страха

Стигнаха до Депо Стрийт и спряха на чакълената пресечка, за да си поемат дъх. Нощта се беше разпростряла в цялата си прелест. Над главите им прелитаха прилепи. Небето се показваше на места между мрачните корони на дърветата. Дейл присви очи и видя първата звезда на изток.

— Ще се видим утре, момчета — каза Харлън и потегли на запад по Депо Стрийт.

Останалите не помръднаха, докато не се изгуби от поглед под по-ниските дъбове и тополи, които правеха улицата още по-тъмна, и звукът от гумите му не затихна.

— Да вървим — прошепна Кевин. — Майка ми сигурно вече е откачила.

Майк се ухили на Дейл на слабата светлина. Дейл се чувстваше лек и енергичен, сякаш цялото му тяло беше изпълнено с електрически заряд. Лято. Уари брат си нежно по рамото.

— Престани — ядоса се Лорънс.

Майк се изправи и подкара велосипеда си на изток по Депо Стрийт. Тази улица не беше осветена и последната светлина от небето рисуваше бледи форми върху пътя — форми, които бързо биваха изтривани от сенките на танцуващите листа.

Момчетата минаха покрай Старото централно, без да продумат, но се обърнаха надясно, за да го погледнат. Старата сграда, която се издигаше към небето, беше прикрита отчасти от умиращите брястове.

Кевин се отдели първи, плъзна се наляво и пое по тяхната алея. Майка му не се виждаше, но вратата им беше отворена — сигурен знак, че го беше викала.

Майк спря на пресечката на Депо Стрийт и Второ авеню. Училищният двор беше останал в тъмата зад тях.

— Утре? — попита той.

— Аха — отвърна Дейл.

— Аха — отвърна и Лорънс.

Майк кимна и се изпари.

Дейл и Лорънс оставиха велосипедите си на откритата веранда. Майка им ходеше напред-назад в малката кухня. Печеше нещо и лицето й беше зачервено.

— Чуй — каза Лорънс и сграбчи по-големия си брат за ръката.

От другата страна на улицата, в мрака около Старото централно, се носеха приглушени гласове, които като че ли говореха бързо в съседна стая.

— Чува се някакъв телевизор… — започна Дейл, но беше прекъснат от звук на чупене на стъкло и вик, който бързо отшумя.

Момчетата постояха още минута, но задуха вятър, който разлюля листата на големия дъб над алеята и шумоленето удави всички звуци наоколо.

— Хайде — прикани брат си Дейл, когото продължаваше да държи за ръка.

Двамата влязоха в светлата си къща.

Дуейн Макбрайд чакаше в Бендстенд Парк, докато Стареца се напиеше достатъчно, за да го изхвърлят от „Кръчмата на Карл“. Минаваше осем и половина, когато излезе люлеейки се навън, застана нестабилно на тротоара, размаха юмрук и се развика на Дом Стийгъл, собственика на „Кръчмата на Карл“ (нямаше Карл от 1943), след което се качи на пикапа, изруга, когато изтърва ключа си на пода, изруга отново, когато го намери, завъртя го в запалването и двигателят изрева. Дуейн хукна към него. Знаеше, че Стареца е достатъчно пиян, за да забрави, че е дошъл с него в града преди почти десет часа, „за да купят някои неща от бакалията“.

— Дуейни — провикна се баща му и присви очи. — Какво, по дяволите, правиш тук?

Момчето не отговори нищо, за да даде възможност на паметта на Стареца да заработи.

— А, да — сети се най-накрая той. — Видя ли се с приятелите си?

— Да, татко. — Дуейн се раздели с Дейл и останалите в късния следобед, когато тръгнаха за градския стадион да поиграят. Имаше вероятност Стареца да остане трезвен достатъчно дълго, за да реши да се прибира, преди да бъде изхвърлен от Дом Стийгъл.

— Скачай, хлапе. — Баща му изговаряше думите изключително внимателно и с акцент от Южен Бостън, който се появяваше само когато беше много натряскан.

— Не, благодаря, татко. Ще се кача в каросерията, ако няма проблем.

Стареца сви рамене, завъртя отново ключа и запали трошката. Дуейн се качи отзад при частите за трактора, които купиха тази сутрин. Прибра тетрадката и молива в джоба на ризата си, сви се в каросерията и надникна настрани с надеждата, че баща му няма да блъсне новия боклук, както направи с предните два пикапа втора ръка, които имаха.

Видя Дейл и другите да карат велосипедите си на слабата светлина, но не мислеше, че те бяха виждали пикапа им преди, затова легна ниско в каросерията, когато Стареца прелетя покрай тях. Момчетата извикаха „Фарове!“ но баща му не им обърна внимание или просто не ги чу. Пикапът застърга зловещо на завоя на Първо авеню и момчето се изправи навреме, за да види старата тухлена постройка, която градските хлапета наричаха Къщата на робите, макар никой да не знаеше защо.