Дэн Симмонс - Лятото на страха

Дейл се завъртя на една страна и видя, че очите на Лорънс са отворени и надничат над черните стъклени очи на плюшеното му мече. Брат му се ухили с характерната за него изпълнена с радост усмивка, и двете момчета побързаха да станат, да съблекат пижамите си, да нахлузят дънките и тениските, които ги очакваха на близките столове, да си обуят чисти чорапи и не толкова чисти маратонки, след което затичаха по стълбите за лека закуска, за малко смях с майка им на различни глупави теми и отново навън… на велосипедите и надолу по улицата, надалеч, към лятото.

Три часа по-късно братята и приятелите им се бяха разположили на старото канапе без крачета, на изтърбушените фотьойли и на посипания със слама под в кокошарника на Майк О’Рурк, който играеше ролята на техен неофициален клуб. Освен тях там бяха Майк, Кевин, Джим Харлън и дори Дуейн Макбрайд, който беше дошъл от фермата си, докато баща му пазаруваше в бакалията… и всички бяха изумени от безбройните варианти, които се откриваха пред тях.

— Можем да караме до Стоун Крийк или Хартлис Понд и да поплуваме — предложи Кевин.

— Аха — измуча Майк. Той се беше излегнал на дивана с преметнати през облегалката крака, опрян в пружинните възглавници гръб и глава, отпусната на кетчърската ръкавица на пода. Обстрелваше паяците на тавана с една ластичка, която се връщаше при него след поредния рикошет. Засега внимаваше да не удари насекомото, което сновеше напред-назад обезпокоено. Всеки път, в който паякът стигнеше до някоя малка пукнатина или греда, Майк изстрелваше ластичката и онзи поемаше в противоположната посока. — Не ми се плува — каза той. — Водните мокасини ще са доста изнервени след снощната буря.

Дейл и Лорънс се спогледаха. Майк се страхуваше от змии — това беше единственият му страх, доколкото знаеха.

— Да похвърляме топка — предложи Кевин.

— А, не — отвърна Харлън от своя фотьойл, на който четеше комикс за Супермен. — Не си нося ръкавицата, а трябва да карам до нас, за да я взема. — Докато останалите момчета — с изключение на Дуейн — живееха на една пресечка едно от друго, домът на Джим Харлън беше в далечния край на Депо Стрийт, близо до железопътните релси, които водеха до бунището, и до мизерните съборетини, в които живееше Корди Кук. Той представляваше една хубава стара фермерска къща, боядисана в бяло, която беше погълната от града още преди десетилетия, но повечето от съседите им бяха смахнати. Джей Пи Конгдън, лудият мирови съдия, живееше само две къщи през тяхната, а синът на Джей Пи, Си Джей, беше най-злият побойник в града. Момчетата не обичаха да играят в къщата на Харлън или дори да приближават до нея, така че разбираха чудесно нежеланието на приятеля си да се връща там, за да си вземе ръкавицата.

— Може да прескочим до гората — предложи Дейл. — Да проверим Джипси Лейн.

Другите момчета се размърдаха неспокойно. Нямаха причина да отхвърлят предложението, но летаргията ги беше хванала здраво в хватката си. Майк изстреля отново ластичката и паякът избяга от мястото на сблъсъка.

— Ще се забавим много — каза Кевин. — Трябва да се прибера за вечеря.

Момчетата се усмихнаха, но не казаха нищо. Всички бяха запознати с крещящата му майка, която отваряше вратата и се развикваше „КеВИИИН“ със своя писклив глас. Също така бяха запознати с пъргавината, с която Кевин зарязваше всичко и хукваше към бялата къща на ниския хълм до тази на Дейл и Лорънс.

— Какво искаш да правим, Дуейн? — попита Майк. О’Рурк беше роден лидер, винаги питаше всички, преди да вземе решение.

Голямото фермерско момче със смешната прическа, увисналите кадифени панталони и спокоен поглед дъвчеше нещо — не беше дъвка — и изражението му беше като на малоумен. Дейл знаеше колко подвеждащ е този негов селски външен вид — всички момчета знаеха, — защото Дуейн Макбрайд беше толкова умен, че останалите можеха само да предполагат какво се случваше в главата му. Беше толкова умен, че дори не му се налагаше да показва тази своя интелигентност в училище, предпочиташе да оставя учителите да се гърчат от раздразнение на перфектните му, но сопнати отговори, или да се чешат по главите на изказванията му, които бяха подправени с такава доза ирония, че граничеха с наглост. На Дуейн не му пукаше за училището. Той се интересуваше от неща, които другите момчета не разбираха.

Дуейн спря да дъвче и кимна към стария радиошкаф „Ар Си Ей Виктор“ в ъгъла.

— Бих желал да послушам малко радио. — Направи три тежки крачки към него, клекна с комична грация и започна да върти копчето.