Дэн Симмонс - Лятото на страха

Госпожа Дъбет застина с бележника на първия ученик в колоната — Джо Алън — и се обърна към вратата. Не отлепи поглед от нея, дори след като писъкът замлъкна, сякаш очакваше източникът му да се появи пред очите й. Дейл забеляза, че на старческото й лице се изписа ужас и още нещо… Очакване?

Една тъмна фигура се появи на прага на вратата на стаята и всички ученици, които бяха наредени по азбучен ред на опашката, си поеха едновременно въздух. Това беше доктор Руун, директорът, чийто тъмен раиран костюм и сресана назад коса се смесваха с мрака в коридора зад него и караха слабото му, недоволно лице да изглежда като реещо се във въздуха и търсещо тялото си. Дейл погледна розовата кожа на мъжа и си помисли, не за първи път: Прилича на кожата на новороден плъх.

Доктор Руун прочисти гърло и кимна към Старото Дупище, която не беше помръднала, все още стискаше бележника с наполовина протегната ръка, за да го даде на Джо Алън. Очите й бяха широко отворени, а лицето й беше толкова пребледняло, че ружът и гримът по него приличаха на цветен тебешир върху бял пергамент.

Доктор Руун погледна часовника.

— Часът е… ах… три и петнадесет. Класът готов ли е да напусне?

Госпожа Дъбет съумя да кимне. Дясната й ръка стискаше толкова силно бележника на Джо, че Дейл очакваше да чуе как пръстите й се счупват.

— Ах… да — каза доктор Руун, а очите му изгледаха всичките двадесет и седем ученици, сякаш бяха някакви натрапници в сградата му. — Е, момчета и момичета, искам да обясня, че… ах… странният шум, който току-що чухте, дойде от котелното, което господин Ван Сайк изпробва.

Джим Харлън се обърна и за момент Дейл си помисли, че ще направи смешна физиономия — което щеше да е истинско бедствие за него, тъй като беше толкова напрегнат, че веднага щеше да избухне в смях. А въобще не му се искаше да го задържат след училище. Харлън се опули насреща му — не подигравателно, а по-скоро скептично — и отново погледна към директора.

— …исках да се възползвам от тази възможност и да пожелая на всички ви приятна лятна ваканция — казваше Руун, — и да не забравяте, че сте имали привилегията да получите поне част от образованието си в Старото централно училище. Тъй като е прекалено рано да кажа какво ще бъде предназначението на тази хубава стара сграда, можем само да се надяваме, че училищното настоятелство ще постъпи мъдро и ще я запази за бъдещите поколения като вас.

Дейл забеляза, че Корди Кук продължава да се взира през прозореца и да бърчи отнесено нос.

Доктор Руун като че ли не забеляза това. Той прочисти отново гърлото си, сякаш имаше намерение да изнесе още една реч, но погледна часовника и само довърши:

— Много добре. Госпожо Дъбет, моля, бъдете така добра да раздадете бележниците на учениците. — Дребният човек кимна, обърна се и потъна в сенките.

Старото Дупище премига веднъж, като че ли си спомни къде се намира, и подаде бележника на Джо Алън. Джо въобще не се спря, за да го погледне, а побърза да се нареди до вратата. Другите класове вече слизаха по стълбите в колони. На Дейл винаги му правеше впечатление, когато на някой сериал или филм по телевизията децата бягаха като луди, когато ги пуснеха или когато звънецът удареше за края на часа, но опитът му в Старото централно го беше научил, че всички се движеха в колони и тези последни секунди на последната минута на последния училищен ден не бяха изключение.

Опашката се движеше бавно. Дойде и неговият ред да си вземе бележника. Усети неприятната миризма на пот и талк, която се носеше от госпожа Дъбет, когато мина покрай нея, за да се нареди на другата опашка. След него бележника си взе Полин Зауър и до вратата се сформираха две колони — не бяха наредени по азбучен ред, а момичета и момчета. Учениците, които хващаха автобуса, бяха отпред, а градските деца отзад. Госпожа Дъбет застана пред тях, скръсти ръце, сякаш искаше да каже нещо за последно или да ги смъмри, но не го стори и мълчаливо им направи знак да последват групата от петокласници на госпожа Шрайвс, които вече слизаха по стълбите.

Джо Алън поведе колоната.

Дейл вдиша влажния въздух навън, който почти можеше да се види как танцува на светлината, и свободата. Училището се издигаше зад него като гигантска стена, но на алеята и тревистите игрища децата ходеха развълнувани напред-назад, прибираха велосипедите си, бягаха към училищните автобуси, а шофьорите им викаха да побързат и като цяло празнуваха завършването си шумно и енергично. Дейл махна за довиждане на Дуейн Макбрайд, който беше избутан в един от автобусите, след което забеляза една групичка третокласници, които се бяха събрали до Стойките за велосипеди. Братът на Дейл, Лорънс, препускаше в галоп по пътеката, с огромна усмивка на лице под големите си очила и раница в ръка. Той беше оставил приятелите си, за да отиде при брат си.