Дэн Симмонс - Лятото на страха

— Свобода! — изрева Дейл и хвърли Лорънс във въздуха.

Майк О’Рурк, Кевин Гръмбакър и Джим Харлън също тръгнаха към тях.

— Боже — каза Кевин, — чухте ли онзи звук, който се разнесе, докато госпожа Шрайвс ни подреждаше в колона?

— Какво мислиш, че беше това? — попита Лорънс. Групичката им тръгна по бейзболното игрище.

Майк се ухили.

— Мисля, че Старото централно изяде някой третокласник. — Той прокара пръсти по главата на Лорънс, който се засмя и се дръпна на една страна.

— Не, наистина ?

Джим Харлън се надупи на училището.

— Мисля, че Старото Дупище се изпърдя — каза той и подкрепи изказването си със звукови ефекти.

— Хей — провикна се Дейл, срита Джим Харлън по задника и кимна към малкия си брат. — Мери си приказките, Харлън.

Лорънс вече се превиваше от смях на тревата.

Училищните автобуси потеглиха в различни посоки. Училищният двор бързо се изпразваше, децата бягаха под високите брястове като че ли в опит да изпреварят бурята.

Дейл се спря в края на бейзболното игрище, намираше се точно срещу къщата си, и погледна към черните облаци, които се сгъстяваха зад Старото централно. Въздухът беше влажен, а времето спокойно и тихо — истинско затишие преди торнадо, — но така като гледаше, май щяха да се разминат. Над дърветата на юг се виждаше чисто синьо небе. Докато приятелите му зяпаха нагоре, задуха вятър, листата зашумоляха и наоколо се разнесе лятната миризма на прясно окосена трева и разцъфнали цветя.

— Вижте — посочи Дейл.

— Това не е ли Корди Кук? — попита Майк.

— Аха. — Ниското момиче стоеше само пред северния вход на училището със скръстени ръце и потропваше с крак. Изглеждаше по-дебела и по-глупава от всякога в своята прекалено голяма рокля, която се влачеше по земята. Две от най-малките момчета от семейство Кук, близнаците, които бяха в първи клас, стояха зад нея с увиснали гащеризони. Семейство Кук живееха прекалено далеч извън града, за да се възползват от някой от училищните автобуси, които не ходеха до зърнохранилището и бунището, затова тя и тримата й братя вървяха пеша по железопътната линия. В този момент Корди крещеше нещо на сградата.

Доктор Руун се появи на вратата и й направи знак с розовата си ръка да се маха. Белите петна по високите прозорци отгоре вероятно бяха лицата на учители, които надничаха през тях. Лицето на господин Ван Сайк плуваше зад това на директора в тъмното антре.

Руун извика още нещо, обърна се и затвори високата врата. Корди Кук се наведе, грабна един камък от алеята и го запрати по училището. Той отскочи от прозореца на вратата.

— Исусе — изуми се Кевин.

Вратата се отвори и през нея излезе Ван Сайк. Корди сграбчи ръцете на братчетата си и хукна по алеята към Депо Стрийт и железопътната линия. Бягаше много бързо за дебело момиче. Едно от братчетата й се спъна, когато прекосиха Трето авеню, но тя го завлече по паважа, докато краката му не намериха отново опора. Ван Сайк пребяга до края на училищния двор и се спря, дългите му пръсти разкъсваха въздуха.

— Исусе — изуми се отново Кевин.

— Хайде — прикани ги Дейл. — Да се махаме от тук. Мама каза, че ще почерпи всички ни с лимонада след училище.

Момчетата напуснаха училищния двор с викове и крясъци и побягнаха под брястовете на Депо Стрийт към свободата и лятото.

Малко събития в човешкия живот — особено в момчешкия живот — са по-освобождаващи, вълнуващи и примамливи от първия летен ден в очите на едно единадесетгодишно момче. Лятото го очаква като пищен банкет, а дните са достатъчно дълги и бавни, за да има време да се наслади на всичко.

Дейл Стюарт се събуди през тази първа приятна лятна сутрин и за момент се потопи в мъглата на съзнанието си, което му нашепваше, че има нещо различно още преди сам да го е осъзнал: не беше събуден от алармата на часовник, майка му не викаше, за да вдигне него и брат му Лорънс, нямаше сива и студена мъгла, която да се опитва да влезе през прозорците, нито още по-сиво и по-студено училище, което да ги очаква в осем и тридесет, нямаше шумен хор от възрастни гласове, които да му нареждат какво да прави, на коя страница да отгърне или какви мисли да мисли. Не, тази сутрин беше изпълнена с песента на птиците, с приятния топъл летен въздух, който нахлуваше през комарниците, със звука на косачката, който идваше от двора на някой ранобуден пенсионер, заел се с дворната работа, и с проникващата през завесите слънчева светлина — истинска топла благословия, — която падаше между леглата на братята като някаква бариера между сивотата на училището и един свят, в който цветът се е завърнал.