Дэн Симмонс - Лятото на страха

Тъби изрита стената и усети, че тя поддава по-бързо с уголемяването на дупката, докато накрая гипсът не падна върху маратонките му — отворът вече беше метър и двадесет на шестдесет — и пред него се разкри истинска дупка. Голяма дупка. Шибана пещера!

Тъби беше дебел за четвъртокласник, но дупката беше толкова голяма, че можеше да мине през нея. Можеше да мине! Цяла секция от стената беше паднала и дупката приличаше на люк на подводница или нещо подобно. Тъби се обърна на една страна и провря лявата ръка и рамото си през отвора. Главата му все още беше отвън, а на лицето му беше започнала да се оформя огромна усмивка. Премести левия си крак в пролуката между фалшивата стена и онази отзад. Тук имаше някакъв проклет таен проход!

Момчето се наведе и пристъпи в дупката, като навря десния си крак. Само главата и част от раменете му продължаваха да стърчат навън. Наведе се още повече и изръмжа, когато се озова в хладния мрак.

Дали Корди и старецът ми няма да се насерат, ако ме видят сега?! Разбира се, Корди нямаше да влезе в тоалетната на мумчетата . Или би го сторила? Тъби знаеше, че по-голямата му сестра е доста странна. Преди две години, когато самата тя беше в четвърти клас, беше проследила Чък Спърлинг, звездата на Малката лига, младата надежда на бейзбола и пълен олигофрен, до Спун Ривър, където беше отишъл за риба сам. Следеше го през по-голямата част от сутринта и след това го нападна, събори го на земята, седна на корема му и го заплаши, че ще го удари по главата с камък, ако не й покаже оная си работа.

Според Корди, докато плачел и плюел кръв, Чък го извадил и й го показал. Тъби беше напълно сигурен, че сестра му не беше казала на никой друг, а още по-сигурен беше, че Спърлинг нямаше да отрони и дума за случилото се.

Момчето се отпусна в малката си пещера, усети мазилката върху главата си и се усмихна в слабо осветената тоалетна. Щеше да изскочи и да изкара акъла на следващото хлапе, което дойдеше тук да пусне една вода.

Изчака две-три минути, но никой не се появи. По едно време се чу скърцане от маратонки и тракане по коридора на сутерена, но само толкова. Единственият друг шум беше постоянният теч в писоарите и тихото бълбукане в тръбите над главата му, сякаш проклетото училище си говореше само.

Това тук прилича на таен тунел , помисли си отново Тъби и се обърна наляво, за да погледне тесния проход между двете стени. Беше тъмно и миришеше като пръстта под предната веранда на къщата им, където се криеше от майка си и стареца си и си играеше, когато беше по-малък. Същата богата миризма на мухъл и разложение.

След малко се почувства странно притиснат от това малко пространство, но нещо привлече вниманието му — светлина в края на тунела. Някъде там, където свършваше тоалетната и се намираше външната стена… може би дори малко по-нататък. Не беше точно светлина, а по-скоро някакво сияние. Като онази мека зелена фосфоресценция, която се носеше нощем от едни гнили гъби в гората, които беше виждал, когато двамата със стареца му ходеха на лов за еноти.

Побиха го тръпки. Тръгна да излиза през дупката, но се сети от къде можеше да идва светлината и се ухили. От тоалетната, на която пишеше „МОМИЧЕТА“ (този път художникът се беше справил безгрешно) и която вероятно имаше дупка някъде. Представи си как поглежда през нея.

С малко повече късмет можеше да види някое момиче, което в този момент уринираше. Някое момиче като Мишел Стафни, Дарлийн Хансен или друга надута шестокласничка с гащички около глезените и открити срамни части.

Сърцето на Тъби заби по-бързо, а кръвта му се пренасочи към други части на тялото му. Той се запромъква навътре — по-далеч от дупката и по-навътре в тунела. Едва се побираше.

Дишаше тежко и премигаше бързо, за да махне паяжините и прахта от очите си, а миризмата на пръст ставаше все по-тежка, докато се приближаваше до сиянието и се отдалечаваше от светлината.

Дейл и останалите деца се бяха наредили на опашка в класната стая, чакаха да си получат бележниците и да бъдат освободени, когато чуха пищенето. В началото беше толкова силно, че си помисли, че навън е ударила някаква странна и пронизителна мълния, идваща с бурята, затъмнила небето. Само дето беше много силно, пронизително и продължи прекалено дълго време, за да е гръм, макар и да не звучеше като нищо човешко.

Първоначално сметнаха, че звукът идва от горе… от стълбището, което водеше към мрачния гимназиален етаж… но после им се стори, че се носи от стените, от долу, дори от тръбите и металния радиатор. Писъкът продължаваше и не спираше. Дейл и брат му Лорънс ходиха във фермата на чичо си Хенри и леля си Лина миналата есен, където заколиха едно прасе — прерязаха му гърлото, докато висеше с главата надолу от една греда в плевнята, а под него имаше кофа, където да се стича кръвта. Звукът приличаше на онзи — същият фалцетен писък, като дращещи черната дъска нокти, последвани от по-дълбок и по-пронизителен писък, завършил с бълбукащо давене. Пищенето се повтори отново. И отново.