Дэн Симмонс - Лятото на страха

Зад Корди, на последния зает чин до прозореца, седеше пълната й противоположност, Мишел Стафни. Тя беше неотразима в светлозелената си риза и изгладената си кафява пола. Червената й коса блестеше на светлината и дори от другия край на стаята момчето можеше да види луничките на бледата й, почти прозрачна кожа.

Мишел вдигна поглед от книгата си и макар да не му се усмихна, сърцето на единадесетгодишния ученик заби силно от този бегъл жест на внимание.

Не всички приятели на Дейл се намираха в тази класна стая. Кевин Гръмбакър беше в пети клас, но този път с основание, тъй като беше по-малък от Дейл с девет месеца. Братът на Дейл, Лорънс, беше в класа с третокласници на госпожа Хауи на първия етаж.

Приятелят на Дейл Дуейн, Макбрайд, беше тук. Дуейн, който беше два пъти по-тежък от децата в този клас, изпълваше мястото си на третия чин в средната редица. Както винаги, момчето пишеше нещо в тетрадката със спирала, която постоянно носеше със себе си. Косата му беше кестенява и разчорлена. Намести несъзнателно очилата си, намръщи се на онова, което беше написал, и се захвана отново за работа. Въпреки високата температура носеше същата дебела фланелена риза и широки кадифени панталони, с които ходеше цяла зима. Дейл не помнеше приятелят му някога да беше обличал дънки и тениска, въпреки факта, че беше фермерче… Дейл, Майк, Кевин и Джим бяха гражданчета… и имаше работа за вършене.

Дейл се поразмърда на мястото си. Часът беше 14:49. По неясни причини, свързани с графика на автобусите, учебният ден свършваше в 15:15.

Погледна портрета на Джордж Вашингтон на стената и се зачуди за десетхиляден път през тази година защо училището беше сложило снимка на недовършена картина. Вторачи се в тавана, висок малко над четири метра, а след това и в триметровите прозорци на далечната стена. Премести поглед върху кашоните с книги по празните рафтове и се зачуди какво щеше да им се случи. Дали щяха да бъдат пратени в новото им училище? Или щяха да бъдат изгорени? Вероятно второто, тъй като не можеше да си представи подобни стари и мухлясали томове да загрозят чисто новото училище, в което го изпращаха родителите му.

Четиринадесет часът и петдесет минути. Оставаха двадесет и пет минути до официалното начало на лятната ваканция, до началото на свободата.

Дейл погледна Старото Дупище. Причината за прякора на учителката не беше злоба или присмиване, просто винаги й викаха така. Тридесет и осем години госпожа Дъбет и госпожа Дъган си споделяха преподаването на шестокласниците — първоначално в две съседни класни стаи, а след това, поради намаляването на учениците по времето, когато Дейл се беше родил, започнаха да преподават на един и същи клас — госпожа Дъбет отговаряше за четенето, съчиненията и социалните науки, изучавани сутринта, а госпожа Дъган за математиката, природознанието, правописа и краснописа, изучавани следобед.

Двойката беше като Мът и Джеф, като сериозна версия на Абът и Костело. Госпожа Дъган беше слаба, висока и нервна, а госпожа Дъбет ниска, дебела и бавна, гласовете им бяха коренно различни по тембър и тон, но животите им бяха обвързани един с друг — живееха в съседни стари къщи във викториански стил на Броуд Авеню, ходеха в една и съща църква, караха заедно курсове в Пеория, прекарваха заедно ваканциите си във Флорида, бяха две незавършени личности, които обединяваха уменията и недостатъците си, за да създадат един всестранно развит индивид.

През тази последна година от съществуването на Старото централно, госпожа Дъган се беше разболяла точно преди Деня на благодарността. Рак, беше казала под сурдинка госпожа О’Рурк на майката на Дейл, когато смяташе, че децата няма да чуят. Госпожа Дъган не се беше върнала в клас след коледната ваканция, но вместо да наемат нейна заместничка за следобедните часове, което щеше да потвърди тежкото й състояние, госпожа Дъбет пое нейните часове, които презираше, „само докато Кора се върне“, и се грижеше за приятелката си — първо във високата розова къща на Броуд Авеню, а след това и в болницата, — докато една сутрин дори Старото Дупище не се появи и за първи път от четири десетилетия шестокласниците имаха заместничка, а на площадката се разнесе слухът, че госпожа Дъган е починала. Това се случи в деня преди Свети Валентин.

Погребението беше в Дейвънпорт и никой от учениците не присъства. Никой нямаше да присъства дори да беше в Елм Хейвън. Госпожа Дъбет се върна след два дни.