Дэн Симмонс - Лятото на страха

Шкенази, Л., „Свободни деца: Как безопасно да отгледаме самоуверени деца (без да се побъркаме от притеснение)“ уебсайт със същото име ( Free Range Kids: How to Raise Safe, Self-Reliant Children (Without Going Nuts from Worry )

Уеуей, P. и Милуорд, А., „Детска игра: Улесняване на играта у дома“, Лондон: Частен институт за жилищно строителство, 1997 г.

Последиците от всичко, казано по-горе, са, че съвременното поколение родители се страхуват за децата си и на базата на този страх упражняват прекален надзор, притесняват се прекалено много, планират прекалено много и ги напътстват повече от необходимото, като по този начин отнемат пространството, времето и тайните на това младо поколение, които са необходими за оцеляването на детството през двадесет и първи век.

— Дан Симънс

Старото централно училище все още се пъчеше гордо и ревностно пазеше тайните и загадките си. Осемдесет и четири години тук се беше сипал тебеширен прах, който се носеше във въздуха, осветяван от случайно преминалите през някой отвор слънчеви лъчи, а спомените, трупали се повече от осем десетилетия, се надигаха от тъмните стълбища и етажи, за да подправят застоялия въздух с махагоновата миризма на ковчези. Стените на Старото централно бяха толкова дебели, че вероятно можеха да поглъщат заобикалящите ги звуци, а високите прозорци, чиито стъкла бяха извити и изкривени от времето и гравитацията, създаваха усещане за умора.

Времето течеше по-бавно в Старото централно, ако въобще го правеше. По коридорите и стълбищата ехтяха стъпки, но те звучаха някак приглушени и не бяха в синхрон с движенията сред сенките.

Основите на Старото централно бяха поставени през 1876, годината, в която генерал Къстър и хората му бяха разгромени далеч на запад, край река Литъл Бигхорн, и годината, в която първият телефон беше изложен далеч на изток на националния панаир във Филаделфия. Старото централно училище беше построено в Илинойс, по средата на двете събития, но далеч от всякаква история.

До пролетта на 1960 г. Старото централно училище беше започнало да прилича на някои от старите учители, които преподаваха в него — беше прекалено старо, за да продължи, но също така прекалено гордо, за да се пенсионира, затова просто съществуваше по навик и отказваше да се предаде. Като стара мома без деца, вече десетилетия наред учебното заведение заемаше тези на другите.

Момичетата бяха играли с кукли в сенките на класните му стаи и коридори, а по-късно умираха по време на раждане. Момчетата бяха бягали и викали наоколо, бяха ги наказвали през зимните следобеди във все по-мрачните мълчаливи класни помещения, за да бъдат погребани накрая на места, които никога не бяха споменавани в часовете по география: Сан Хуан Хил, Белоу Ууд, Окинава, Омаха Бийч, Порк Чоп Хил и Инчон.

Първоначално Старото централно беше заобиколено от хубави млади дръвчета и брястове, които хвърляха сенки върху по-долните класни стаи в топлите майски и септемврийски дни. По-близките дървета умряха през годините, а гигантските брястове, които пазеха квартала като някакви мълчаливи стражи, се разболяха и заприличаха на застарели скелети. Някои бяха отсечени, но повечето останаха. Сенките на голите им клони се пресягаха към детските площадки и игрища като загрубели ръце, опитващи се да стиснат в хватката си самото учебно заведение.

Гостите на малкото градче Елм Хейвън, които идваха по Хард Роуд и изминаваха двете пресечки до Старото централно, го вземаха за прекалено голям съд или някаква общинска сграда, изпълнена с високомерие до абсурдни граници. В крайна сметка каква функция можеше да има тази огромна структура в един западащ град с хиляда и осемстотин души население, която беше разположена на такава голяма площ? След Старото централно пътешествениците щяха да забележат детската площадка и да осъзнаят, че това е училище. Странно при това: украсената в бронз и мед камбанария беше позеленяла на черния си, остър връх, който се намираше на повече от петнадесет метра от земята, каменните арки в романски стил се виеха като змии над високите три и половина метра прозорци, а разпръснатите кръгли и овални стъклописи предполагаха, че това е някакъв абсурден хибрид между катедрала и училище, заострените капандури стърчаха от третия етаж на сградата, а странните му волути [5] Волута — спираловиден декоративен архитектурен елемент с малък кръг в средата. приличаха на издълбани свитъци над вратите и прозорците, но онова, което се струваше най-обезпокоително за наблюдателите, беше масивната, неуместна и някак си застрашителна големина . Старото централно, със своите три реда прозорци и четири етажа, надвиснали корнизи и остри капандури, сложен покрив и позеленяла камбанария, беше прекалено голямо училище за подобен скромен град.