Дэн Симмонс - Лятото на страха

Времето минаваше бавно, по-бавно дори от чакането пред кабинета на зъболекаря, по-бавно дори от онзи път, когато беше сгазил лука пред майка си и чакаше с нетърпение баща си да се прибере, преди наказанието му да бъде изпълнено, по-бавно от…

Не беше приятно.

Часовникът на стената над боядисаната в синьо глава на Старото Дупище показваше 2:43 следобед. Календарът на същата тази стена го информираше, че днес е сряда, 1 юни 1960 г., последният учебен ден, последният ден, в който Дейл и другите трябваше да изстрадат скуката да бъдат затворени в търбуха на Старото централно, но като че ли напук на всичко това времето беше спряло напълно. Момчето се чувстваше като насекомо в кехлибар, като паяка в онзи жълт камък, който отец Кавано беше заел на Майк.

Нямаше нищо за правене. Дори домашна, която да пише. Шестокласниците трябваше да си предадат учебниците до един и половина. Госпожа Дъбет щателно провери всеки един от тях за нанесени щети… Дейл нямаше представа как можеше да прецени кои наранявания бяха от тази година и кои от миналата и от предишните им притежатели… и когато проверката приключи, останаха в изпразнената стая, в която все още се мъдреха само черната дъска и старите дървени чинове. Старото Дупище летаргично им предложи да почетат, макар да нямаше какво, тъй като миналия петък трябваше да върнат всички взети от библиотеката книги, иначе нямаше да получат подпис в бележника.

Ако знаеше, Дейл щеше да си донесе някоя книга от вкъщи — може би онази за Тарзан, която беше оставил отворена на масата в кухнята по обяд, когато се прибра, за да се нахрани, или някоя от научнофантастичните на „Ейс“ с два романа в едно, — но макар да четеше по няколко книги на седмица, никога не беше приемал училището като място, на което да упражнява тази дейност.

В училище се правеха тестове, слушаха се учителите и се отговаряше на толкова лесни въпроси, че и шимпанзе би намерило отговорите в учебниците.

Дейл и останалите двадесет и шест шестокласници седяха в лятната жега, пропита от висока влажност, докато бурята помрачаваше небето навън и бездруго мрачните стаи в Старото централно станаха още по-тъмни, а лятото като че ли се предаде, когато стрелките на часовника застинаха и децата бяха обгърнати от миризмата на плесен, спуснала се над тях като някакъв покров.

Дейл седеше на четвъртия чин на втория ред вдясно. От мястото си можеше да види гардеробната в мрачния коридор и част от вратата на своя приятел петокласник Майк О’Рурк, който също чакаше да настъпи краят на учебната година. Майк беше на същата възраст като Дейл… всъщност беше с един месец по-голям… но беше принуден да повтаря четвърти клас и сега приятелите бяха разделени от бездната на тази граница. Майк беше приел провала си да мине в по-горен клас със същия апломб, с който се отнасяше към всякакви ситуации — с насмешка; той продължи да бъде лидер на игрището и сред приятелите си, и също така не показа никакви лоши чувства към госпожа Гросейнт, старата чанта, която го беше скъсала… поне според Дейл… от чиста злоба.

В класната му стая също така бяха някои от другите му най-добри приятели: Джим Харлън седеше на първия ред, за да може госпожа Дъбет да го държи под око. Харлън беше отпуснал глава на ръцете си, а очите му обхождаха помещението в хиперактивен танц, който Дейл също искаше да подхване, но знаеше, че не бива да го прави. Харлън забеляза, че приятелят му го гледа и му направи физиономия, като изкриви устата си подобно на желе.

Старото Дупище прочисти гърло и Джим отново стана сериозен.

На реда с чинове до прозореца седяха Чък Спърлинг и Дигър Тейлър — другарчета, лидери, политици. Тъпаци. Дейл не се виждаше често с Чък и Дигър извън училище, освен по време на мачовете на Малката лига и тренировките. Зад Дигър седеше Джери Дейсингър, който носеше скъсана сива тениска. Всеки предпочиташе тениски и дънки в свободното си време, но само най-бедните хлапета като Джери и братята на Корди Кук ги носеха в училище.

Зад Джери седеше самата Корди Кук, кръглолика, кротка и с неизменно глуповато изражение. Пълничкото й и плоско лице беше обърнато към прозорците, но безцветните й очи като че ли не виждаха нищо. Дъвчеше дъвка — винаги го правеше, — но по някаква причина госпожа Дъбет никога не я забелязваше и не й правеше забележка. Ако Харлън или някой от другите палячовци дъвчеха дъвка, госпожа Д. вероятно щеше да ги изгони… но при Корди Кук това беше нещо нормално. Дейл не знаеше какво означава думата флегматичен, но често си представяше преживяща крава, когато си мислеше за нея.