Дэн Симмонс - Лятото на страха

Косата на Кевин Гръмбакър стърчи напред като чесало над заешка глава. Подхожда на издадената му адамова ябълка, на луничките, нервната усмивка и постоянно изписаната по лицето му тревога. Винаги очаква майка му да го извика да се прибира. Подстрижката на Джим — на Харлън — не е точно ниска, макар че косата му е къса. Прилича на малко петно върху квадратната му глава. Джим Харлън ми напомня на онзи актьор, който гледахме на Безплатната прожекция миналото лято във филма „Мистър Робъртс". Типът, който играеше мичман Пълвър. Джак Лемън. (Упс, ето пак. Просто описвай героите в книгите си като филмови звезди; това ще помогне за набирането на актьорския състав, когато ги продадеш в Холивуд.) Но Харлън наистина прилича на мичман Пълвър. Същата уста. Същите нервни и забавни маниери. Същото напрегнато и саркастично говорене. Същата прическа? На кого му пука?

Спокоен е като О’Рурк, истински лидер, като Хенри Фонда в онзи филм. Може би Джим Харлън просто е изградил себе си на базата на героя от този филм. Може би всички имитираме героите от филмите, които сме гледали на Безплатната прожекция миналото лято и не знаем…

Дуейн затвори тетрадката, свали си очилата и потърка очи. Чувстваше се изморен, макар че не беше работил през деня. Също така беше гладен. Опита се да си спомни какво беше приготвил за закуска, но не успя. Когато останалите се пръснаха, за да отидат да се наобядват, той беше останал в кокошарника, за да си води бележки и да мисли.

Беше се изморил от толкова много мислене.

Скочи от каросерията на пикапа и отиде до началото на гората. Светулките намигаха в мрака. Чуваше песента на жабите и цикадите, която идваше от потока в клисурата под него. Склонът зад кръчмата „Черното дърво“ беше целият в боклуци и вехтории, черни форми на още по-черен фон. Дуейн свали ципа на панталоните си и започна да уринира в мрака. Струята се сипеше върху нещо метално отдолу. През осветения прозорец се разнесе гръмък смях и момчето разпозна гласа на Стареца, който се извисяваше над тези на останалите, готов да сервира края на историята си.

Дуейн обичаше историите на баща си, но не и когато беше пиян. Обикновено хумористичните разкази се превръщаха в злобни и мрачни приказки, изпълнени с цинизъм. Знаеше, че Стареца се приема за пълен провал. За човек, провалил се в Харвард, провалил се като инженер, провалил се като фермер, провалил се като изобретател, провалил се като бързо забогатяващ бизнесмен, провалил се като съпруг и баща. Принципно беше съгласен с оценката на стария, но му се струваше, че съдебните заседатели още не са се произнесли по последното обвинение.

Дуейн се върна при пикапа и се качи отпред, като остави вратата отворена, за да се отмирише миризмата на уиски. Знаеше, че който и барман да беше на смяна, щеше да изхвърли Стареца тази вечер точно преди да стане заядлив. Знаеше също така, че ще го качи отзад в пикапа, за да не му пречи и да посяга към волана, и след това той — Дуейн, навършил единадесет години през март, среден ученик с коефициент на интелигентност 160+ според Чичо Арт, който го замъкна в Илинойския университет преди две зими, бог знае защо, — щеше да го откара у дома, да го сложи да си легне, да направи вечеря и да отиде в плевнята, за да види дали частите бяха подходящи за техния трактор „Джон Диър“.

По-късно, доста по-късно, Дуейн беше събуден от шепнене в ухото.

Дори полусънен, той знаеше, че се намира у дома — беше прибрал Стареца през два хълма, покрай гробището и къщата на чичото на Дейл Хенри, след това пое по Окръжен път 6 до фермата, където го сложи да си легне и постави новия разпределител на трактора, преди да си направи хамбургер… но се изненада, че е заспал на включено радио.

Дуейн спеше в сутерена, в ъгъла, който си беше заградил, като провеси един юрган и нареди няколко щайги. Не беше чак толкова жалко, колкото звучеше. Вторият етаж беше прекалено студен и празен през зимата, а и Стареца се беше отказал да спи в спалнята, която някога делеше с майка му. Затова сега спеше на кушетката в дневната, а Дуейн беше заел сутерена; тук долу до котела беше топло, дори когато вятърът духаше в стърнищата в студената прегръдка на зимата, имаше душ — ваната беше на втория етаж — и си беше донесъл легло, дрешник, фотографското си оборудване, работната си маса и електрониките си.

Дуейн слушаше радио до късно през нощта още от тригодишен. И старецът му правеше така, но преди няколко години се отказа.