Дэн Симмонс - Лятото на страха

Тук нямаше покрит мост, само изгнили дървени парапети от двете страни на чакъления път. Хлапетата спряха в долната му част и тръгнаха пеша с велосипедите си по една тясна пътечка през тревата от западната част на пътя. Тревата стигаше до кръста, че и по-нависоко, и беше покрита с прах от автомобилите, които минаваха оттук. Огради с бодлива тел деляха мрачната гора от дърветата край пътя. Момчетата оставиха велосипедите си в шубрака, като преди това се увериха, че няма да се виждат от пътя, и продължиха по пътечката към прохладата на потока.

Това не беше пещера. Не точно. Поради някаква причина общината беше направила циментов водосток под пътя, а не беше използвала гофрирани стоманени тръби, както навсякъде другаде. Вероятно бяха очаквали пролетни наводнения или просто разполагаха с циментов водосток, с който нямаха представа какво да правят. Независимо каква беше причината, това чудо беше огромно — близо два метра в диаметър — и имаше тридесет и пет сантиметра широк отводнителен улей в основата, през който да се оттича водата. Така децата можеха да легнат на водостока и да си опънат краката, без да ги намокрят. В Пещерата беше прохладно дори през най-горещите дни, входовете й бяха почти изцяло покрити от лози и трева, и шумът от преминаващите на три метра отгоре коли само правеше скривалището им да изглежда още по-потайно.

В далечния край на Пещерата се беше образувало малко езеро от стичащата се вода. То беше около два-два метра и половина в диаметър и вероятно наполовина толкова дълбоко през лятото, но имаше някаква красота в него — водата се стичаше от водостока като миниатюрен водопад и повърхността на езерото беше почти черна от тежките сенки, които хвърляха дърветата.

Майк беше кръстил вадичката Потока на труповете, защото в малкото езеро често биваха изхвърляни убити на пътя животни. Дейл помнеше, че бяха намирали останките на опосум, миеща мечка, котки, таралеж и дори трупа на една голяма немска овчарка. Помнеше как се беше облегнал в края на Пещерата с лакти върху студения цимент и втренчено зяпаше кучето от метър и половина кристалночиста вода: черните очи на немската овчарка бяха отворени и се взираха в него. Единственото, което подсказваше, че животното е мъртво — освен очевидния факт, че се намираше на дъното на езеро, — бяха белите камъчета до муцуната му, които изглеждаха като повръщано.

Майк вече ги чакаше в Пещерата. Минута по-късно към тях се присъедини Дуейн Макбрайд. Той пуфтеше и се задъхваше, докато слизаше по пътечката. Лицето му беше зачервено под шапката. Започна да премигва, когато се озова в мрака на водостока.

— Ах, това е като среща на Обществото на мъртвите миди и Клана на рибоците — каза Дуейн, като все още се задъхваше.

— К’во? — учуди се Джим Харлън.

— Няма значение — отвърна фермерското хлапе, седна и избърса лице с края на фланелената си риза.

Лорънс ръчкаше една голяма паяжина с пръчка, която си беше намерил отнякъде. Той се обърна, когато Майк заговори:

— Имам една идея.

— Уха, обадете се на пресата — подигра се Харлън. — Имаме голяма новина за утре.

— Я млъквай — сопна се Майк, но в гласа му не се усещаше гняв. — Всички бяхте в училището вчера, когато Корди и майка й дойдоха да търсят Тъби.

— Аз не бях там — поправи го Дуейн.

— Аха — кимна Майк. — Дейл, разкажи му какво се случи.

Момчето описа конфронтацията между госпожа Кук, доктор Руун и Джей Пи Конгдън.

— Старото Дупище също беше там — завърши разказа си. — Каза, че е видяла Тъби да си тръгва. Майката на Корди отвърна, че това са пълни глупости.

Дуейн повдигна вежда.

— Каква ти е идеята, О’Рурк? — попита Харлън, който използваше клонки и листа, за да направи малък язовир в улея в основата на водостока. Водата вече се връщаше и се събираше на цимента.

Лорънс премести краката си, преди да се намокрят.

— Искаш да отидем да дадем целувчица на Корди, за да не е нещастна повече, така ли? — попита Харлън.

— Тцъ — отвърна Майк. — Искам да намерим Тъби.

Кевин хвърляше камъчета в езерото, но след тези думи спря. Наскоро изпраната му тениска изглеждаше много бяла в мрачината.

— Защо смяташ, че ние ще успеем, след като Конгдън и Барни не могат? А и защо да го правим?

— Защото сме Велопатрулът — отвърна Майк. — Точно такива неща искахме да правим, когато сформирахме клуба. Също така можем да се справим, защото имаме възможност да ходим на разни места и да виждаме неща, които Барни и Конгдън не могат.