Дэн Симмонс - Лятото на страха

— Чакайте малко — каза Дейл. Дуейн Макбрайд тъкмо беше стигнал до пътя. Пълното момче беше зачервено и задъхано, астмата му беше оглушителна. Дейл завъртя велосипеда си. — Добре ли си?

Дуейн махна с ръка.

— Да.

— Искаш ли да дойдем с теб до фермата?

Дуейн им се ухили.

— Искате ли да останете и да ме държите за ръката, докато Стареца се върне след полунощ? Или чак утре?

Дейл се поколеба. Смяташе, че Дуейн трябва да дойде с него у дома, че всички трябва да са заедно, но след малко осъзна колко нелепа е тази мисъл.

— Ще се свържа с вас, приятели, когато открия нещо за Старото централно — обеща Дуейн. Помаха им, обърна се и се заизкачва по първия от двата стръмни склона, които стояха между него и пътя до дома.

Дейл също помаха и се присъедини към останалите за изморителното изкачване на техния хълм. Оттатък алеята, която водеше до „Черното дърво“, пътят беше равен така, както само илинойските пътища можеха да бъдат. Въртяха здраво педалите и съвсем скоро, след като завиха от Окръжен път 6 към Джубилий Колидж Роуд, водонапорната кула се откри пред тях.

Нямаше никакви коли или камиони, докато не стигнаха до Елм Хейвън.

Безплатната прожекция започваше по тъмно, но хората пристигаха в Бендстенд Парк още докато слънцето беше надвиснало над Мейн Стрийт като жълтеникавокафява котка, която не иска да напусне топлия асфалт. Цели семейства паркираха пикапите и комбитата си на паркинга от страната на Броуд Авеню, за да имат най-добрата гледка, когато филмът бъдеше прожектиран върху „Парксайд Кафе“; след това си правеха пикник на тревата или сядаха на естрадата и си говореха със съгражданите, с които не се бяха виждали от известно време. Повечето от местните жители започнаха да прииждат, когато слънцето най-накрая залезе и прилепите прехвърчаха на фона на притъмняващото небе. Броуд Авеню приличаше на проход към тъмен тунел под своята арка от брястове, в края на който имаше приятно обещание за светлина, шум и смях.

Безплатната прожекция беше традиция, която датираше от началото на Втората световна война, когато най-близкото кино — дворецът „Евалц“ в Оук Хил — беше затворило заради записването на единствения прожекционист и син на Евалц, Уолт, в морската пехота. Пеория беше следващият източник на филмови забавления, но шестдесет и пет километровото пътуване беше прекалено дълго за повечето хора, а и имаше дажби на горивото. Затова всяка съботна вечер от онова лято на 1942, господин Ашли-Монтагю носеше един прожекционен апарат от Пеория и прожектираше кинопрегледи, военни реклами, анимационни филмчета и игрални филми, точно там, в Бендстенд Парк. Образите бяха високи шест метра на бялото платно, разпънато върху стената на „Парксайд Кафе“.

Семейство Ашли-Монтагю не живееха в Елм Хейвън от мига, в който имението им изгоря и дядото на живия в момента господин Ашли-Монтагю извърши самоубийство през 1919, но мъжете от семейството все още идваха на посещения в града, правеха дарения за обществени каузи и като цяло се грижеха за малкото градче, както старите английски земевладелци бяха защитавали селата във владенията си. Преди осемнадесет лета, през юни 1942, синът на последния Ашли-Монтагю от Елм Хейвън организира първата съботна вечер на Безплатна прожекция в града и неговият син продължи традицията.

Днес, на четвъртата вечер от юни на лятото на 1960, дългият „Линкълн“ на господин Ашли-Монтагю спря на мястото на запад от естрадата, което винаги се пазеше за него, а господин Тейлър, господин Спърлинг и други членове на Градския съвет му помогнаха да пренесе масивния прожекционен апарат до дървената му платформа на естрадата. Цели семейства се бяха разположили на одеяла и пейки, авантюристични деца бяха изгонени от ниските клони на дърветата и от скривалищата им под естрадата, а родители, които стояха в каросериите на пикапите си, разпънаха сгъваеми столове и си взеха по купа с пуканки. Целият парк беше затихнал в очакване, докато небето притъмняваше над брястовете и правоъгълното платно на стената на „Парксайд Кафе“ оживя.

Дейл и Лорънс тръгнаха късно, защото се надяваха, че баща им ще се прибере у дома навреме и цялото семейство ще потегли за Безплатната прожекция. Не се случи, но татко им се обади малко след осем и тридесет, за да им каже, че е на път и да не го чакат. Майка им направи пуканки и ги сложи в кафяви пликове, даде им пари да си купят безалкохолно от „Парксайд“ и им каза да се върнат веднага след като прожекцията свърши.