Дэн Симмонс - Лятото на страха

Децата се хранеха на терасата над гаража на чичо Хенри — дъвчеха пържолите си върху хартиени чинийки и пиеха прясно мляко и лимонада. След вечеря, докато възрастните си говореха в задния двор, се насочиха към хамаците в южния край на терасата и се вторачиха в звездите.

По време на едно затишие в разговора им относно извънземните и дали децата на планетите около други звезди имаха учители, Дейл каза:

— Вчера отидох да видя господин Макбрайд.

Майк изпъна ръка над главата си и разлюля хамака.

— Мислех си, че ще се мести в Чикаго.

— Така е — отвърна Дейл. — Ще ходи при сестра си.

Вече тръгна. Хванах го във вторник, точно преди да отпътува. Къщата е празна сега.

Петте момчета и момичето не промълвиха и дума за известно време. Един метеорит проряза хоризонта.

— За какво говорихте? — попита Майк след малко.

Дейл го погледна.

— За всичко.

Харлън завърза обувката си и продължи да се люлее в хамака.

— Повярва ли ти?

— Аха — отвърна Дейл. — Даде ми всички тетрадки на Дуейн. Онези старите, в които си беше водил бележки.

Замълчаха за известно време. Тихият разговор на възрастните някак си се смесваше с песента на щурците и жабите от езерото на чичо Хенри.

— Едно нещо е ясно — заяви Майк. — Никога няма да стана фермер, когато порасна. Има прекалено много работа. Вероятно ще се занимавам със строителство. Няма проблем да работя на открито, но не искам да съм фермер.

— Нито пък аз — подкрепи го Кевин, който дъвчеше една репичка. — Аз смятам да уча за инженер. Ядрено инженерство. Може да служа на подводница.

Харлън изпъна крака на парапета и залюля хамака си.

— Ще се занимавам с нещо, което да ми носи много пари. Вероятно с недвижими имоти. Или ще работя в банка. Бил е банкер.

— Бил? — учуди се Майк.

— Бил Купър — отвърна Джим. — Или пък ще стана контрабандист.

— Уискито вече е легално — каза му Кевин.

Харлън се ухили.

— Така е, но има други неща, които не са. Хората винаги плащат много пари за онова, което ги кара да се държат като глупаци.

— Аз ще стана известен бейзболист — обяви Лорънс от мястото си на парапета. — Вероятно кетчър. Като Йоги Бера.

— Аха — отвърнаха четири от момчетата. — Сигурно.

Корди също беше на парапета. Тя гледаше небето, но сега погледна Дейл.

— Ти какъв смяташ да ставаш?

— Писател — отвърна нежно момчето.

Останалите се опулиха насреща му. Дейл никога не беше казвал нещо подобно преди. Засрамен от момента, той извади една от тетрадките на Дуейн, която носеше в джоба си.

— Трябва да прочетете това. Наистина. Дуейн е прекарал часове наред… години … в писането на бележки как изглеждат хората, как говорят, как вървят… — Млъкна за миг, защото осъзна колко глуповато звучи, но не му пукаше. — Е, сякаш е знаел точно какъв ще бъде и колко време му е било необходимо, за да се подготви… години работа и практика, преди дори да се опита да нахвърля нещо като разказ… — Майк докосна тетрадката. — Всичко е тук. Вътре в тетрадките му.

Харлън присви очи изумен.

— Смяташ да напишеш книгите на Дуейн? Онези, които е възнамерявал да сътвори един ден?

— Не — отвърна нежно Дейл и поклати глава. — Ще напише моите истории. Но няма да забравя Дуейн. Ще се опитам да се науча от работата му… от онова, на което е учил себе си…

Лорънс се развълнува.

— Смяташ да пишеш за истински събития ли? За неща, които са се случили?

Дейл се засрами още повече и си помисли дали да не сложи край на разговора.

— Ако го направя, дребен, смятам да опиша колко са големи и увиснали ушите ти. И колко е малък мозъкът…

— Вижте! — прекъсна го Корди и посочи към небето.

Всички вдигнаха глави и се вторачиха в прорязващия бавно нощта „Ехо“. Дори възрастните млъкнаха, за да погледат малката светлинка между звездите.

— Господи — прошепна Лорънс.

— Доста е надалеч, нали? — попита Корди. Лицето й беше някак си странно меко и блестеше на светлината от звездите.

— Появи се точно където и когато каза Дуейн — прошепна Майк.

Дейл наведе глава, защото знаеше, че сателитът, Пещерата на контрабандистите и много други неща щяха да бъдат тук и утре вечер, и на следващия ден, но този момент с приятелите му в топлата нощ, изпълвана от приятни летни звуци и лек полъх, с родителите им и техните разговори в задния двор на къщата, с чувството за безкрайни летни дни, които август им беше донесъл, този момент беше само за сега и трябваше да бъде запазен.

Докато Майк, Лорънс, Кевин, Харлън и Корди наблюдаваха сателита, който преминаваше над тях, а лицата им бяха развълнувани от светлата нова епоха, която започваше, Дейл ги погледна и се замисли за приятеля си Дуейн и за думите, които щеше да използва, за да ги опише.