Дэн Симмонс - Лятото на страха

Около Лорънс все още имаше въжета, но това не му попречи да се изправи. Той прегърна Дейл и Майк. Плачеше и се смееше едновременно.

— Да побързаме — каза Дейл и посочи към горящата маса от чинове и към мрака, в който Войника и Ван Сайк се опитваха да станат на крака. Тъби също беше някъде там.

Майк избърса кръвта и потта от очите си и извади последния останал му патрон. Взе оръжието за катерици от Дейл и го зареди.

— Тръгвайте — провикне се през дима. — Вървете. Аз ще ви прикривам.

Дейл изнесе брат си до площадката на стълбището. Руун го нямаше. В края на стълбите се издигаше огнена стена, в която на топки падаха части от паяжината и пашкула.

Дейл и Харлън се затътриха към стълбите с Лорънс между тях. Мецанинът на библиотеката и стъпалата под него ги нямаше и бяха заменени от десетметрова огнена клада. Стълбището се беше срутило в сутерена. Тухлите блестяха в горещо бяло.

— Нагоре — каза Дейл. Майк излезе от класната стая и се присъедини към тях. Момчетата тръгнаха бързо по стълбите до следващата площадка, след което продължиха към третия етаж, който беше затворен от дълги години.

От „празните“ гимназиални стаи се носеха съскания и писъци… това бяха стаи, потънали от десетилетия в мрак и паяжини. Момчетата не се бавиха, за да разглеждат.

— Нагоре. — Този път се обади Майк и посочи към тесните стълби до камбанарията. Паркетът под краката им пушеше и се овъгляваше, докато се изкачваха. Дейл чу някакъв шум — вероятно централното стълбище се срутваше и бързаше да се присъедини към огнения ад долу.

Стигнаха до тясната тераса, която обикаляше вътрешността на камбанарията. Дъските бяха тесни и изгнили. Дейл погледна надолу, видя пламъците, които се пресягаха нагоре, и повече не погледна.

Вместо това заби поглед право в нещото, което висеше от паяжината си в центъра на камбанарията.

Вероятно подобният на луковица, полупрозрачен пашкул някога бе имал формата на камбана. Дейл видя арматурите, от които е висяла. Но това сега нямаше значение.

Онова, което виждаше, също го гледаше… гледаше всички им… с хиляди очи и стотици потрепващи усти. Дейл усети гнева на създанието и пълното му отрицание, че десет хиляди години на господство щяха да завършат с подобен фарс… но предимно усещаше яростта и силата му.

Все още можете да ми служите. Тъмната епоха може да започне.

Дейл, Лорънс и Харлън се бяха втренчили право в създанието. Усетиха докосването на невероятна топлина… не само тази, която се носеше от пламъците, а по-силна топлина, породена от мисълта, че могат да служат на Господаря и че дори могат да Го спасят чрез службата си.

Момчетата тръгнаха заедно напред като създание с общ разум и направиха две крачки към ръба на терасата и към Господаря.

Майк вдигна оръжието за катерици на Мемо и стреля в пашкула от два метра разстояние. Той се пръсна и изсипа съдържанието си в нарастващите пламъци.

Издърпа приятелите си назад и използва пушката като чук върху арматурата на камбанарията.

Корди се събуди точно навреме, за да издърпа изпадналия в безсъзнание Гръмбакър далеч от пожара. Дрехите му бяха почернели, а веждите му ги нямаше. Явно експлозията го беше изхвърлила на известно разстояние.

Момичето го изтегли до брястовете и му удари няколко леки шамара, докато очите му не потрепериха и не се отвориха. Заедно наблюдаваха как малките фигури запълзяха към покрива на горящото училище.

— Мамка му — изруга Харлън и се плъзна по стръмния фронтон до ръба на покрива. — Мисля, че вече съм гледал тази сцена в „Могъщият Джо Янг“.

Момчетата се намираха в южния край на училищния покрив, като се държаха за кой каквото намери. Бяха на четири етажа над твърдия чакъл и циментовите пътеки на детската площадка.

— Погледнете го от хубавата му страна — каза Дейл, който се беше хванал за Лорънс, а Лорънс от своя страна се беше хванал за една малка дупка на покрива. — Поне ще използваме въжетата.

Харлън вече беше развил първото. Части от него бяха обгорени и съвсем не изглеждаше безопасно.

— Аха — рече момчето на себе си, — но как?

— Ох — простена Майк, който се беше хванал за края на един комин и гледаше към фронтона, от който бяха излезли.

Една тъмна фигура си проправяше път през димящата камбанария.

Дейл не успя да различи нищо повече от тъмен силует.

— Това Войника ли е? Или Ван Сайк?

— Не мисля — отвърна Майк. — Трябва да е Руун. Другите създания не могат да се движат или да действат без техния Господар. Те бяха като части от по-голямо цяло. — Момчетата видяха как тъмната фигура изчезна зад един фронтон и пак се появи. Беше се насочила към тях. Майк се обърна и каза тихичко на Харлън: — Ако смяташ да използваш това въже, предлагам ти да побързаш.