Дэн Симмонс - Лятото на страха

— Скачайте! — закрещяха Дейл и Лорънс в унисон.

Майк и Харлън се пуснаха на последните шест-седем метра, приземиха се тежко и се претърколиха в пясъка.

Спускащата се надолу фигура на доктор Руун изведнъж беше дръпната нагоре от опъналото се въже, увито около китката му. Мъжът пусна другата си ръка миг преди да се удари в горящия покрив, да бъде извлачен над него и да се изгуби в огнената буря.

За момент приличаше на гърчещо се на конец насекомо, пуснато в пламъците на лагерен огън.

Дейл и Лорънс хукнаха напред с вдигнати ръце, за да се предпазят от жегата. Помогнаха на Майк и Харлън да се отдалечат от площадката и всички влязоха в канавката на Скуул Стрийт. Четиримата видяха Кевин и Корди, които заобиколиха горящото и срутващо се училище, за да се присъединят към тях.

Съвсем неочаквано уличните лампи и осветлението в Елм Хейвън се завърнаха. Децата се свиха едно в друго. Корди накъса последните остатъци от роклята си на ивици и ги уви около кървящите ръце на Майк. На никой не му се стори странно, че момичето стоеше по сивите си пликчета, че Кевин беше с боси крака и кървеше и че четирите момчета приличаха на коминочистачи в парцаливи и изцапани със сажди дрехи. Изведнъж Лорънс се разкикоти и всички се засмяха, докато след малко не се разплакаха и не започнаха да се прегръщат и да се тупат по гърбовете.

Тогава, докато смехът затихваше и малко преди да се превърне в сълзи, Майк придърпа Кевин по-близо и му зашепна:

— Чул си, че някой краде камиона на баща ти — изрече между закашлянията. Беше вдишал прекалено много дим. — Обадил си ни се по уоки-токито и сме се опитали да го догоним. Според нас е карал доктор Руун. След това камионът се е врязъл в училището и така е започнал пожарът.

— Не — отвърна тъповато Кев и потърка слепоочието си, — не се случи така…

— Кевин! — сопна се Майк, хвана с кървава ръка покритата със сажди тениска на приятеля си и го разтресе.

Погледът на Кев се проясни.

— Дааа — отвърна бавно той. — Някой е откраднал камиона на татко. Аз съм хукнал след него.

— Не сме успели да го хванем — каза Дейл.

— Тогава е пламнал пожарът — добави Лорънс и присви очи срещу огъня. Покривът се беше срутил напълно, камбанарията я нямаше, прозорците бяха изгорели, а стените продължаваха да падат. — Как пламна само.

— Не знаем кой или защо — каза Майк, като се закашля и седна тежко на тревата. — Опитали сме се да го извадим от камиона и затова сме се изцапали така. Но не знаем нищо друго.

Завиха две различни сирени — онази на гражданска отбрана на банката, която предупреждаваше за торнадото, което вече беше отминало, и онази — по-силната и пронизителна — на доброволната пожарна бригада половин пресечка на юг. По Второ авеню и Депо Стрийт се оцъклиха фаровете на приближаващи камиони. По тротоарите и улиците се появиха хора.

Подкрепящи се едно друго в групички от по двама и трима, хвърлящи сенките си насред обградените от високи пламъци площи на горящата сграда, шестте деца се затътриха към приветливите светлини на къщите, където някои от тях ги чакаха родителите им.

В петък, 12 август 1960 г., комуникационният сателит „Ехо“ беше изстрелян успешно от Кейп Канаверал.

Същия следобед Дейл, Лорънс, Кевин, Харлън и Майк отидоха с велосипедите си във фермата на чичо Хенри и леля Лина, където се разположиха на пасището и прекараха часове в копаене и търсене на Пещерата на контрабандистите до потока. Денят беше много горещ.

Корди Кук се появи малко преди вечеря и през цялото време ги гледа как се трудят. Семейството й се беше завърнало в дома си на Дъмп Роуд, а децата в града клюкарстваха колко много време прекарва с Майк и останалите в последно време.

Копаенето вървеше бавно. Гипсът на Харлън беше махнат преди почти две седмици, а този на Кевин преди една, но двете момчета си пазеха ръцете. Всички освен Джим имаха корички от рани по дланите си, затова държаха лопатите и кирките внимателно.

Изненадващо, малко преди вечеря, комбито на родителите на Дейл и Лорънс се появи в алеята и бибитна на момчетата. Лопатата на Майк потъна в мрака.

Застоял и хладен въздух излезе от двадесет и пет сантиметровата дупка, която се отвори в склона. Винаги оптимистично настроеният Лорънс беше донесъл фенерче със себе си. Уголемиха дупката и осветиха вътрешността й.

Това не беше просто домът на някоя къртица. Входът беше осеян с прашни бутилки и касетки, но навътре помещението ставаше доста по-голямо и дълбоко. Момчетата видяха тъмно дърво, което можеше да е поредната дървена щайга или ръба на бар. Една тъмна извивка определено принадлежеше на стара гума, вероятно взета от колелото на „Модел А“ заровен точно тук, както им беше разказал чичо Хенри.