Дэн Симмонс - Лятото на страха

Децата започнаха да копаят още по-сериозно и да уголемяват дупката. Хвърляха буци пръст и камъни надолу към потока, но изведнъж спряха в някакъв мълчалив консенсус. Корди вдигна поглед от мястото си под сянката срещу потока. Новите й дънки от магазина на Майърс й стояха чудесно. Момичето избърса прахта от официалните си обувки.

Майк извади лопатата от пръстта и погледна останалите четири момчета.

— Истинска е — прошепна той, остави инструмента си и потърка брадичка. — Но няма закъде да бързаме, нали?

Кевин се облегна на малката си лопата и прокара ръка през късата си коса. Белегът на слепоочието му беше избелял и почти не се виждаше.

— Не мисля, че трябва да бързаме — заяви той. — Била е там повече от тридесет години. Може да постои още малко.

Дейл кимна.

— На чичо Хенри наистина не му трябват всичките онези хора, които ще дойдат, репортери и туристи и кой ли не. Не и сега. Не и с този негов болен гръб.

Харлън скръсти ръце.

— Не знам — каза той и погледна всеки от приятелите си. — Може да има нещо ценно там.

Лорънс сви рамене и се ухили. През цялото време копаеше енергично с ръце, за да уголеми дупката, но сега върна част от пръстта обратно.

— Не разбираш ли, Джим? Пещерата винаги ще е тук. Няма да отиде никъде. Ако има нещо ценно вътре сега, помисли колко ще струва, ако се върнем след няколко години и го изкопаем. — Малкото момче продължи да връща пръстта върху отвора. — Това ще е нашата тайна — каза то, ухили се и намести очилата си по-високо на малкия си нос. — Нашата малка тайна.

Всички заработиха, за да скрият тунела със същите усилия и ентусиазъм, които бяха вложили в намирането му. Запълниха го, отъпкаха пръстта, върнаха тежките камъни на местата, на които ги бяха намерили, наместиха чимовете и храстите и дори един корен, който бяха извадили с огромни усилия. Застанаха настрани, за да се насладят на работата си — всичко изглеждаше доста грубо сега, но след седмица или две щеше да избуи растителност. До есента никой нямаше да може да каже, че бяха копали тук.

Тръгнаха към къщата за вечеря.

Майк се спря на пътеката за кравите, която продължаваше нагоре по хълма и погледна Корди, която продължаваше да седи от другата страна на склона и да къса листата на един клон.

— Идваш ли? — попита я той.

— Момчета — отвърна тя и поклати глава. — Когато на Господ му свършили частите да прави умни същества, направил момчетата.

Всички я изчакаха да прекоси дънера над потока и да се присъедини към тях.

Разследването на странните събития, случили се от 10 до 16 юли, продължаваше от седмици — макар и не толкова сериозно и задълбочено напоследък — и едва ли щеше да приключи скоро.

Основното събитие беше изчезването на господин Денис Ашли-Монтагю и иконома му. Лимузината беше намерена изоставена в Бендстенд Парк късно след полунощ в нощта на пожара, а прожекционният апарат продължаваше да хвърля празен правоъгълник от бяла светлина върху стената на „Парксайд Кафе“. Шерифството, полицията на Оук Хил и ФБР участваха в търсенето на милионера. Седмици наред агенти на Федералното бюро, облечени в елегантни черни костюми, тънки черни вратовръзки и излъскани черни обувки обикаляха улиците на Елм Хейвън, въртяха се около ресторантите и кафенетата и дори пиеха „Пепси“ в „Кръчмата на Карл“ и „Черното дърво“ — „сливаха се“ с обстановката и се опитваха да научат местните клюки.

Такива имаше в изобилие.

Съществуваха милиони теории, които да обяснят кражбата на камиона на Кен Гръмбакър, който почти всички бяха сигурни, че е откраднат от доктор Руун, бившия директор, отговорен за пожара, за кражбата на няколко трупа от погребалната агенция на господин Тейлър и за изчезването на милионера патрон на Елм Хейвън. Слуховете твърдяха, че криминалистите са намерили не само костите на доктор Руун и липсващите трупове в руините на Старото централно, но и парчета от достатъчно кости, за да си помисли човек, че училището е било в час по време на пожара. Няколко дни по-късно в бръснарниците и фризьорските салони се разнесе мълвата, че изследванията на много от костите показали, че били стари, доста стари, и това породи още теории за странното поведение на бившия уредник на гробището и пазач на училището Карл ван Сайк. Госпожа Уитакър сподели, че е научила от достоверен източник — от свой братовчед в полицейския участък на Оук Хил, — че златният зъб на господин Ван Сайк е бил намерен в един от овъглените черепи сред руините.