Дэн Симмонс - Лятото на страха

Кевин изкрещя и хукна след нея, като се хвърли върху вратата от другата страна. Не успя да я отвори, беше заяла, и влезе през прозореца с главата напред. Краката му увиснаха във въздуха.

— Завий наляво — изрече със сетни сили той.

Корди не беше много висока и едва стигаше педалите, но веднага изпълни нареждането. Седеше почти права и протягаше палеца на крака си към газта, а лактите й подскачаха нагоре-надолу, докато се бореше с големия волан. Камионът ръмжеше ли, ръмжеше на първа скорост.

Уоки-токито изграчи на седалката между тях. Гласът беше на О’Рурк.

— Майк — обади се Кевин, като вдигна радиостанцията, — какво правиш с…

— Кев! — разнесе се тревожният глас на момчето. Дори статичният шум не можеше да заглуши писъците и изстрелите, които се чуваха. — Взривявай го! Веднага! Взривявай проклетото място!

— Първо трябва да излезете! — Извика на уоки-токито Кевин, а Корди завъртя волана наляво и се качи на дългия тротоар, който водеше до северния вход на Старото централно. Камионът заподскача върху камъните и разхлабените плочи. На петнадесет метра отпред се появи вторият червей и се насочи към тях, за да им попречи да изпълнят намерението си.

— Взривявай го, Кев! — изпищя Майк по уоки-токито. Гласът му беше като на някакъв дивак. — Взривявай го веднага!

Радиостанцията замлъкна, сякаш онази в другия край на линията беше счупена.

Корди погледна Кевин, обърна се към създанието, което се беше насочило към тях, кимна веднъж, ухили се, като разкри сивите си зъби, и настъпи педала на газта до долу.

Доктор Руун задърпа Дейл и Харлън нагоре по стълбите, които приличаха на водопад от разтопен восък. Мястото беше като гоблен, направен от плесен. Отгоре висяха огромни паяжини, наподобяващи на сухожилия. От повърхностите стърчаха сталагмити от кости, а над тях бяха надвиснали сталактити от някакъв подобен на нокти материал. Минаха покрай мецанина на библиотеката, стигнаха до втория етаж и влязоха в класната стая на момчетата. Вратата беше на половината на нормалния си размер. Тънки и черни като косми нишки се подаваха на кичури от стените, като почти я скриваха. Руун блъсна Дейл и Харлън малко преди да припаднат от ужасната му хватка.

Редиците със стари чинове бяха по местата си. Учителското бюро беше там, където го беше оставила госпожа Дъбет. Портретът на Джордж Вашингтон не се беше променил.

Нищо друго обаче не беше същото.

Върху паркета беше пораснал дебел килим от плесен, който продължаваше към чиновете и ги покриваше със своята синьо-зелена гнъс. По повечето от тях имаше издатини и буци с формата на детски глави и рамене, а от лигавата като водорасли покривка стърчаха оголените фаланги на човешки пръсти. Дейл се задави от отвратителната воня, която изпълни дробовете му. Опита се да не диша, но нямаше как — или трябваше да свикне с миризмата, или трябваше да припадне.

Едва виждаше висящите паяжини от кожа, които покриваха прозорците и по-голямата част от пространството между чиновете и високия три метра и половина таван. Тя лепнеше по стените на големи, подобни на балони гроздове. Приличаше на жива мускулна тъкан. Дейл забеляза вени и артерии по тази влажна и полупрозрачна повърхност. От време на време нещо меко и влакнесто се размърдваше в по-големите ивици на паяжината, а безброй очи гледаха към посетителите.

Госпожа Дъбет и госпожа Дъган стояха зад учителското бюро в предната част на стаята. Двете бяха прави, разтревожени и мъртви. Госпожа Дъган носеше следите от месеците, прекарани в гроба. Нещо малко и плахо се размърда в гнездото на лявото й око. А госпожа Дъбет приличаше на човек, който доскоро е бил жив, но очите й бяха покрити с тънка ципа и от десетина места в тялото й излизаха подобните на сухожилия въжета, които я свързваха със стола, бюрото, стените и мрежата. Пръстите й потръпнаха, когато Дейл и Харлън влязоха в стаята.

Класът се беше събрал.

Джим започна да се дави и се обърна към вратата, като че ли за да повърне.

Карл ван Сайк се появи през кичурите подобна на коса материя, която висеше от нея. За миг Дейл си помисли, че негърът от историята на госпожа Мун се е завърнал: пазачът беше изцяло черен, освен белите мраморни топчета, които представляваха очите му. Кожата и плътта му бяха овъглени и го правеха да прилича на люспеста карикатура на човек. Брадичката и долната му челюст ги нямаше, по-голямата част на мускулите на ръцете и краката също липсваха, а пръстите му се бяха превърнали в криви израстъци. Човек можеше да го сбърка с някаква полуабстрактна скулптура на човек, направен от кокс. От вътрешността му течеше някаква бяла течност.