Гильермо Дель Торо - Вечната нощ

Господин Куинлан вдигна урните от мокрото дъно на лодка­та и ги отдалечи от водата. Еф не знаеше какво означава това, но пренасянето на останките на Древните до мястото на произхода на последния от тях му напомни, че краят наближаваше. Потре­сът от видяното у Зак го беше извадил от равновесие.

Мина покрай втория остров - дълъг скалист бряг, зад който се издигаха голи, умиращи дървета. Еф провери картата; хартията се овлажни в ръката му, а мастилото започна да се размива.

Опита се да надвие шума на мотора и на вятъра, но болката в ребрата пристягаше гласа му:

- Как Господаря е изградил тази...симбиотична връзка със сина ми, без да го е превърнал?

Не знам. Важното е, че сега е далеч от Господаря.

- Влиянието на Господаря ще изчезне в мига, когато се спра­вим него, заедно с всичките му вампири?

Всичко, което Господаря е представлявал, ще изчезне.

Еф бе въодушевен. Изпитваше истинска надежда. Вярваше, че той и Зак могат отново да бъдат баща и син.

- Смятам, че ще е малко като оправяне след забъркване с ня­кой култ. Без повече терапии и подобни. Просто искам да го вър­на в старата му спалня. Да започна оттам.

Единствената терапия е оцеляването. Не исках да Ви го казвам преди, понеже се боях да не загубите концентрация. Вярвам, че Гос­подаря е подготвял сина Ви за бъдещото си тяло.

Еф преглътна.

- Самият аз се боях от това. Не можех да се сетя за друга при­чина да го държи до себе си и да не го превърне. Но защо? Защо Зак?

Може би има твърде малко общо със сина Ви.

- Смяташ, че е заради мен?

Няма как да зная. Само знам, че Господаря е извратено съще­ство. Обича да се вкоренява в болката. Да подравя и да развращава. Може би е видял предизвикателство във Вас. Вие бяхте първият на борда на самолета, с който той пристигна в Ню Йорк. Съюзихте се с Ейбрахам Сетракян - заклетия му враг. Подчиняването на цяла раса си е постижение, но все пак е доста безлично. Господаря има нуждата да причинява болка лично. Има нуждата да усеща страданието на някой друг. Има нуждата да го изпита собстве­норъчно. Най-близката до това съвременна дума е „садизъм." Това го и погуби.

Изтощен, Еф гледаше как подминават третия тъмен остров. След четвъртия той приближи лодката до брега. Беше му трудно да различи очертанията на земната маса от реката, а и в тъмни­ната не беше възможно да види всичките шест скали; някак си Еф разбра, че картата е вярна и че това е Черното място. Голите, черни дървета на необитаемия остров напомняха обгорени и вка­менени многопръсти гиганти, издигнали ръце към небето насред вика си,

Еф забеляза едно заливче, насочи се към него, спря двигателя и лодката заби нос в камъка. Родения хвана атомната бомба, изпра­ви се и пристъпи на скалистия бряг.

Нора беше права. Оставете ме да приключа работата. Върне­те се при момчето си.

Еф погледна закачуления вампир с издраскано лице, готов да сложи край на съществуването си. Самоубийството бе неестест­вено деяние за смъртните човеци - ами за едно безсмъртно съ­щество? Мъченичеството на господин Куинлан бе нещо много по-извънредно, неестествено, насилствено.

- Не знам какво да кажа - промълви Еф.

Родения му кимна в отговор.

Тогава е време да си вървите.

И той заизкачва скалистия наклон с буреподобната бомба в ръце и с останките на Древните в раницата си. Еф се поколеба единствено заради спомена от видението си и от натрапчивите му образи. Родения не бе посочен като изкупител. Но Еф не бе имал достатъчно време да се занимава с Occido Lumen, и може би разчитането на пророчеството бе различно.

Еф отново спусна перката във водата и хвана кордата на двига­теля. Без малко щеше да дръпне, когато чу мотор; звукът достига­ше до него по вятъра.

Още една лодка. Тя се приближаваше. Само още една лодка беше моторна.

Лодката на Зак.

Доктор Гудуедър се огледа за Родения, но той вече бе изчезнал оттатък склона. Сърцето на Еф се разхлопа, докато се взира­ше в тъмната мъгла над реката и се напрягаше да види приближа­ващата лодка. Звукът издаваше, че идва бързо.

Еф се изправи и скочи от лодката върху скалите; едната му ръка държеше счупените ребра, а дръжките на мечовете се поклащаха над раменете му. Закатери се по скалистия наклон с възможната бързина. Земята изпускаше мъгла под дъжда и сякаш се затопля­ше, предусещайки близката атомна кремация.

Еф изкачи хълма, но не можа да разпознае господин Куинлан измежду дърветата. Втурна се в мъртвата гора и го повика, колко­то му даваха гърдите - Куинлан! - после излезе от другата страна в някакво заблатено сечище.