Клайв Баркер - Кървави книги (Том 5)

Някой дишаше зад гърба му. Ако този дрезгав, накъсан шум изобщо можеше да мине за дишане.

Клив отвори уста, за да произнесе „Били“, но думата остана неизречена. Тръпките се спуснаха по гръбнака му и той започна да трепери. В крайна сметка килията не беше празна.

Събра кураж и се насили да се обърне. Тясното помещение му се стори още по-тъмно, а въздухът беше като потрепващ воал. Но момчето не беше там. Нямаше никого.

Тогава шумът се повтори и Клив разбра, че идва от долното легло. Там имаше сянка, която - също като онази на стената - се мърдаше и беше прекалено отчетлива, за да е с естествен произход. Задавените звуци, напомнящи на предсмъртно хъхрене на астматик, излизаха от нея. Тя беше и източникът на мрака в килията, който се стелеше по пода и се кълбеше като мъгла върху леглото.

Запасите от страх на Клив не бяха неизчерпаеми. През последните няколко дни той беше изразходвал солидни дози от тях по време на сън и при събуждане; беше се потил и замръзвал, беше се борил да запази здравия си разум. И сега, макар и настръхнал, мъжът не се паникьоса. Последните събития го бяха направили странно безчувствен и хладнокръвен. Не, нямаше да трепери повече. Нямаше да затвори очи и да се моли да дойде сутринта, защото рано или късно щеше да умре, без да е разрешил тази мистерия.

Той си пое дъх и тръгна към леглото. То беше започнало да се тресе. Сенчестата фигура върху него се мяташе ожесточено.

- Били?

Мракът се сгъсти около краката му и се навря в лицето му - беше студен и миришеше на дъждовна вода върху камък.

Клив се намираше на по-малко от метър от леглото, но не можеше да направи нито крачка повече; тъмнината не му разрешаваше. Ядосан, че го спират, той протегна ръка. Воалът отстъпи пред неговата решимост, раздели се като дим и фигурата върху леглото доби по-ясни очертания.

Беше Били, разбира се, но един изгубен Били. Или предстоящ. А Клив не искаше да живее в бъдеще, способно да роди подобен кошмар. Защото там, на долното легло, лежеше тъмна, отблъскваща форма, която малко по малко добиваше плътност, като поглъщаше околните сенки. Имаше светещите очи на бясна лисица и хищни заострени зъби, а гърбът й беше извит като корубата на насекомо. И всичките й части се променяха. Зъбите й непрекъснато се удължаваха, а когато достигнаха невъзможни размери, се разпаднаха като мъгла; изкривените й крайници, които се размахваха във въздуха, постепенно изтъняваха. А под целия този хаос надничаше духът на Били Тейт с отворена в агония уста, който отчаяно се мъчеше да върне обичайната си физическа форма. Клив искаше да бръкне във водовъртежа и да извади момчето на повърхността, но се опасяваше, че всяка външна намеса би прекъснала преобразяването му с фатални последици. Затова просто гледаше как тънките крайници на Били и подскачащият му корем се гърчат да отхвърлят тази ужасна анатомия. Трескавата метаморфоза приключи с изчезването на пламтящите очи, които изскочиха от орбитите си като сноп светещи нишки и после станаха на черна пара.

Появи се лицето на Били, но по него пробягваха следи от предишното му състояние. А после и те изчезнаха, сенките се разнесоха и върху леглото остана само голото му тяло, което потръпваше от преживените страдания. Той погледна към Клив с невинно изражение. И Клив си припомни думите му към съществото от града: „Боли... Не каза, че ще боли толкова...“ Да, тялото му сякаш се състоеше само от пот и кости; безспорно неприятна гледка. Но поне беше човешко.

Били отвори уста. Устните му бяха яркочервени и блестяха като намазани с червило.

- А сега... - рече той, поемайки си мъчително дъх - какво? Какво ще правим?

Усилието да говори му дойде в повече. Задави се и притисна устата си с ръка. После се надигна от леглото и щом Клив се отдръпна, се затътри към кофата за нощни нужди, която държаха в ъгъла на килията. Само че повърна, преди да е стигнал до нея: течността изригна между пръстите му и се разплиска по пода. Клив извърна поглед и се подготви за смрадта, която трябваше да изтърпи чак до сутринта; тогава сменяха кофите. Обаче миризмата, която изпълни килията, не беше кисела, а странно сладникава.

Озадачен, той погледна отново към приведената фигура. По пода и по голите й крака се стичаше нещо тъмно. Толкова тъмно, че се чернееше в сумрака.

Това не беше стомашен сок. Беше кръв.

Насилието може да изригне внезапно - и неизбежно го прави - дори в най-охраняваните затвори. Отношенията между двама престъпници, които са принудени да бъдат заедно по 16 часа на ден, винаги са непредсказуеми. Но никой - нито другите затворници, нито надзирателите - не очакваше да избухне вражда баш в килията на Лоуел и Нейлър, която беше абсолютно тиха допреди да започнат писъците: нямаше скандали, нямаше повишени гласове. Причината Нейлър да нападне и заколи съкилийника си, а после да нанесе ужасяващи рани и на самия себе си предизвика ожесточени дискусии както в столовата, така и в двора за упражнения. А начинът, по който беше нарязал Лоуел, будеше по-голямо недоумение и от повода да го стори. Според слуховете тялото му било така обезобразено, че описанията шокираха дори тези корави мъже, навикнали на брутални гледки. Никой не страдаше особено от станалото; Лоуел беше грубиян и измамник. Но мъченията, на които явно е бил подложен, бяха наказание, което не заслужаваше дори отрепка като него. Коремът му бил разпорен, очите извадени, а гениталиите - отрязани. Нейлър -единственият възможен извършител - бил разпорил и собствения си търбух. И сега се намирал в Спешното отделение, докато жертвата му била отвъд всякакво спасение.