Клайв Баркер - Кървави книги (Том 5)

Изведнъж разбра какво не е наред с гледката пред очите му. Сенките не падаха на правилните места и обхващаха дори коридора, в който трябваше да прониква поне мъничко светлина от прозореца. Да, между прозореца и стената имаше нещо, което спираше светлината. Клив затвори очи, за да позволи на обърканото си съзнание да прогони тази мисъл. После ги отвори пак и сърцето му подскочи. Сянката, която скриваше коридора, си стоеше там и даже беше пораснала.

Клив никога не беше изпитвал такъв страх през живота си, никога не бе усещал такъв студ във вътрешностите си. Трябваше да събере цялата си воля, за да не помръдне и да продължи да диша равномерно. Идеше му да се завие презглава като малко дете. Но не го направи по две причини. Едната беше, че и най-лекото движение можеше да привлече нежелано внимание. А другата - че Били, където и да се намираше, също бе застрашен от тази жива тъмнина.

И тогава момчето проговори от долното легло. Говореше тихо, сякаш не искаше да събуди съкилийника си. Тихо, но зловещо фамилиарно. И Клив веднага разбра. Това не бяха думи, изречени насън. Нямаше смисъл да се самозаблуждава; не. Тейт говореше на тъмнината.

- ...боли... - каза момчето и в гласа му се промъкна обвинение. - Не каза, че ще боли толкова...

Игра на въображението му ли беше това, или сянката се разшири като мастило на сепия, разпръснато във вода? Клив потръпна, а Били се обади отново. Говореше толкова тихо, че едва се чуваше.

- ...трябва да е скоро... - Сега в гласа на момчето имаше настойчивост. - Не... Не се страхувам.

Сянката помръдна отново. И този път, когато се вгледа в центъра й, Клив различи някаква фигура. В гърлото му се надигна писък, който той с мъка задържа.

- ...всичко, на което можеш да ме научиш... - говореше момчето, -...бързо... - Последваха още думи, но Клив ги пропусна. Цялото му внимание беше насочено към завесата от сенки и към фигурата от мрак, която се движеше зад нея. Това не беше илюзия. Там имаше някакъв човек или нещо, което напомняше на човек, но силуетът му постоянно се огъваше и променяше, сякаш фигурата с мъка удържаше човешката си форма. Клив не виждаше добре лицето й, но различаваше достатъчно от уродливите му черти: беше като куп разкашкани, изгнили плодове, по които се белееха яйца на мухи.

Как съумяваше момчето да разговаря така спокойно с подобна твар? И все пак... Имаше някакво достойнство в движенията на това разложено

осмели да заспи отново.

* * *

Слънцето си разбираше от работата. Пробутваше светлината си като шоумен в бляскав костюм, който едновременно поразява и заслепява. Но под ярко осветената повърхност на сцената му се криеше ниша -тъмно, потайно пространство. Не само мрачно, а безрадостно и отблъскващо. Заслепени от блясъка, повечето хора изобщо не го забелязваха. Но Клив го беше съзрял, даже беше влизал в него. И макар да оплакваше загубената си невинност, знаеше, че никога няма да се върне в лъскавата светла зала.

* * *

На следващия ден направи всичко възможно да се държи нормално с Били; не трябваше да се издава, че е видял среднощната му среща. Но нервността, която изпитваше, не можеше да бъде овладяна. Тя извираше през порите му, беше очевидна. И момчето разбра. Когато се върнаха в килията от Работилницата - вече беше късен следобед, - то веднага повдигна въпроса.

- Какво ти става днес?

Клив се зае да оправя наново леглото си; страхуваше се да го гледа в очите.

- Нищо. Просто не се чувствам много добре, това е.

- Да не би да си спал лошо? - попита Били и мъжът усети как втренченият му поглед прогаря гърба му.

- Не - отговори бавно той. - Нали пих пак от хапчетата.

- Аха.

Разговорът замря и Клив довърши заниманието си в мълчание. Но въпросът не беше приключен. Когато се извърна от оправеното легло, той завари Били да седи на малката масичка. Държеше една от книгите му в скута си и я прелистваше. Изглеждаше спокоен, но невъзмутимото му изражение не успя да заблуди Клив.

- Защо ти е да четеш тези неща?

- Да минава времето - отговори мъжът, после се покатери върху леглото си и се излегна върху току-що изпънатите завивки.

- Не, не питам защо четеш книги. Питам защо четеш такива книги. За греха и прочие.

Клив почти не чу въпроса. Легналата поза му припомни болезнено ясно отминалата нощ. А с нея и тъмнината, която скоро щеше да настъпи пак. При мисълта стомахът му се сви.

- Не ме ли чу? - попита момчето.

Той промърмори, че е чул.

- Кажи ми тогава. Защо четеш книги за Страшния съд?