Клайв Баркер - Кървави книги (Том 5)

Вълненията, обхванали крило „Б“, помогнаха на Клив да остане незабелязан. Той също имаше история за разказване, но кой щеше да й повярва? Та той и сам едва си вярваше. От време на време - когато среднощните образи се завръщаха в съзнанието му - даже се питаше дали не полудява. Но нали здравият разум е относително понятие? Онова, което за едни е лудост, за други е политика. Беше сигурен само в едно - че е видял Били Тейт да се преобразява. И се вкопчи в това убеждение с упоритост, породена от нещо, близко до отчаяние. Ако спреше да вярва на собствените си очи, нямаше да му остане никаква защита срещу мрака.

Щом се измиха и закусиха, затворниците бяха върнати по килиите си: работата и развлеченията - както и всяка друга дейност, свързана с движение по етажите - бяха отложени, докато килията на Лоуел не бъде фотографирана, изследвана и почистена. След закуската Били легна пак и спа непробудно чак до обед - беше изпаднал в състояние, прилично повече на кома, отколкото на сън. Когато най-после се събуди, изглеждаше по-ведър и по-общителен от седмици насам. Бърбореше на неангажиращи теми и с нищо не показваше, че си спомня събитията от изминалата нощ. По някое време следобед Клив реши да го изправи пред истината.

- Ти уби Лоуел - каза му той. Нямаше смисъл от повече преструвки: дори момчето да беше забравило какво е направило, след време със сигурност щеше да си спомни. Както и че Клив е видял трансформацията му. По-добре да си признае още сега. - Видях те. Видях как се промени...

Били не изглеждаше особено притеснен от чутото.

- Да. Аз убих Лоуел. Виниш ли ме? - Въпросът, зад който се криеха куп други, беше зададен със съвършено спокоен тон, сякаш от просто любопитство.

- Какво ти се случи? Видях те там - Клив посочи долното легло, ужасен от спомена. - Не приличаше изобщо на човек.

- Не трябваше да ме виждаш. Дадох ти от хапчетата, нали? Не биваше да ме шпионираш.

- И предишната нощ... - каза Клив. - Тогава също бях буден.

Момчето примигна като стресната птичка и наклони леко глава.

- Постъпил си глупаво. Наистина глупаво.

- Не съм го искал, просто съм част от всичко това. Имам сънища.

- О, да. - Гладкото като порцелан лице внезапно се набръчка. - Да. Сънуваш града, нали?

- Какво е това място, Били?

- Някъде прочетох, че мъртвите имат магистрали. Звучи ли ти познато? Е... те имат и градове.

- Мъртвите? Искаш да кажеш, че това е някакъв призрачен град?

- Не съм искал да те въвличам в това. Ти се отнасяш добре с мен, по-добре от почти всички. Но съм дошъл в „Пентънвил“ по работа; казах ти.

- По работа с Тейт.

- Да.

На Клив му идеше да се разсмее, защото чутото - град на мъртвите? -само увеличаваше броя на абсурдите. Но нима можеше да се надява на по-разумно обяснение?

- Дядо ми убил децата си - продължи Били, - защото се уплашил, че ще наследят способностите му. Просто научил твърде късно за тях. Разбрал, че не е като другите хора едва когато вече имал жена и деца. Разбрал, че е специален. Но не искал дарбата, която бил получил, и не можел да допусне децата му да носят същата сила в кръвта си. Смятал да убие и себе си, но не го направил, понеже майка ми избягала. Трябвало да я намери и да я довърши, само че междувременно го арестували.

- А после бил обесен. И погребан.

- Обесен и погребан, но не и загубен. Никой не изчезва завинаги, Клив.

- И си дошъл тук, за да го намериш.

- Да го намеря и да го помоля да ми помогне. Разбрах на какво съм способен още когато станах на десет. И се уплаших. Как да не се уплаша от нещо подобно?

- Значи си се преобразявал и преди?

- Не. Само знаех, че мога. Дойдох тук, за да получа напътствия от дядо ми; да го накарам да ми покаже как . Но дори сега... - Били сведе очи към мършавите си ръце. - Дори сега, когато вече има кой да ме обучава... болката е почти непоносима.

- Защо го правиш тогава?

Момчето го изгледа недоверчиво.

- За да бъда нещо различно от себе си. Да бъда дим и сенки; да всявам ужас. - Беше изумено от намръщеното изражение на мъжа. - Нима не би направил същото?

Клив поклати глава.

- Онова, в което се превърна снощи, беше отвратително.

Били кимна.

- И дядо ми смятал така. По време на съдебния процес заявил, че заслужава да умре, защото е абоминация. Едва ли е осъзнавал напълно какво говори, но станал и казал: „Аз съм лайно, изсрано от дявола...“ -Момчето се усмихна при мисълта. - „За бога! Обесете ме! Изгорете ме!“ Но после си променил мнението. Този век остарява и става безинтересен; крайно време е за нещо свежо, за нов биологичен вид. -