Клайв Баркер - Кървави книги, том 6

Балард беше виждал насилствена смърт и преди и сметна, че този спектакъл няма да му повлияе. Но в алеята имаше нещо, което не му даваше да се успокои. Усети как коленете му треперят. След това от сенките чу гласа на младежа.

— Мили боже… — рече той. Гласът му бе изгубил всякакъв намек за женственост; в него се долавяше нечовешки ужас.

Балард направи крачка навътре в уличката. Не можа да види нито момчето, нито причината за молитвата му, докато не навлезе на десетина ярда. Младежът се бе облегнал на стената, полусвлечен сред купчина боклуци. Пайетите и тафтата бяха съдрани от тялото му; той изглеждаше блед и безполов. Като че ли не забеляза Балард: очите му бяха вторачени в плътните сенки.

Треперенето в коленете се усили, щом Балард проследи погледа на младежа; той почувства, че всеки момент ще започнат да тракат и зъбите му. Въпреки това продължи напред, не заради момчето (винаги го бяха учили, че от героизма полза няма), а защото беше любопитен, не само любопитен, нетърпелив да види що за човек е способен на такова насилие. В този момент да погледне в очите подобна жестокост му се струваше най-важното нещо на света.

Момчето го забеляза и промърмори някаква жалостива молба, но Балард почти не го чу. Усети, че го гледат нечии други очи и почувства погледа им като удар. Звънтенето в главата придоби болезнен ритъм, като звука от хеликоптерен мотор. За секунди се превърна в заслепяващ рев.

Балард притисна длани към очите си и отстъпи със залитане назад към стената; смътно усещаше, че убиецът излиза от укритието си (контейнерът за отпадъци беше преобърнат) и побягва. Почувства как нещо преминава покрай него и отвори очите си точно навреме, за да зърне някакъв мъж, който се измъква от уличката. Изглеждаше някак безформен; гърбът му беше изкривен, главата твърде голяма. Балард извика след него, но берсеркът продължи да тича, като се спря единствено, за да погледне трупа, преди да се втурне към главната улица.

Балард се оттласна от стената и се изправи. Бученето в главата му беше поутихнало; световъртежът отмина.

Отзад се чу хлипането на младежа.

— Видяхте ли? — попита той. — Видяхте ли?

— Кой беше той? Някой, когото познаваш?

Момчето гледаше Балард като уплашен елен, с разширени от страх гримирани очи.

— Някой…? — повтори то.

Балард се накани да повтори въпроса, но в този момент се чу писък на спирачки и веднага след това удар. Той остави момчето да се оправя с разкъсаните си дрехи и се върна на улицата. Някъде наблизо се чуваха гласове; забърза натам. Една голяма кола се беше качила на тротоара, фаровете й светеха ярко. Помагаха на шофьора да се измъкне от седалката, а пътниците му — група купонджии, съдейки по дрехите и зачервените от алкохол лица — стояха и обсъждаха яростно как е станала катастрофата. Едната от жените говореше за някакво животно на пътя, но друг от пасажерите я поправи. Тялото, което лежеше в канавката, където бе изхвърлено от удара, не беше на животно.

Балард бе видял съвсем малко от убиеца в уличката, но инстинктивно усети, че това е той. Но нямаше и следа от уврежданията, които му се стори, че бе забелязал; там имаше просто един мъж, облечен в костюм, виждал и по-добри дни, който лежеше по лице в локва кръв. Полицията вече беше пристигнала и полицаят му извика да се отдалечи от трупа, но Балард не му обърна внимание и се наведе, за да огледа лицето на мъртвеца. В него не се забелязваше нищо от жестокостта, която толкова се бе надявал да види. Но имаше нещо, което веднага разпозна.

Мъжът бе Одел.

На полицаите каза, че не е видял инцидента, което всъщност си беше истина, и побърза да напусне мястото на събитията преди да бъде разкрито случилото се на съседната уличка.

На всяка крачка по пътя към вкъщи възникваха нови въпроси. И основният сред тях беше: защо го бяха излъгали, че Одел е мъртъв? И каква психоза го бе обзела, че да го превърне в способен на такова зверство, на каквото бе станал свидетел Балард? Знаеше със сигурност, че няма да получи отговорите на тези въпроси от тъй наречените си колеги. Единствения човек, когото можеше да прилъже да му отговори, беше Крипс. Той си спомни спора за Мироненко, който бяха провели, и приказките на Крипс за „причини за предпазливост“ в отношенията с руснака. Стъкленото око знаеше, че нещо витае във въздуха, макар че сигурно дори той не си бе представял същинските размери на бедствието. Убити бяха двама изключително ценни агенти; Мироненко липсваше, вероятно бе мъртъв; самият той — ако можеше да се вярва на Саклинг — бе на прага на смъртта. И всичко това беше започнало със Сергей Захарович Мироненко, неудачникът от Берлин. Изглежда трагедията му беше заразна.