Клайв Баркер - Кървави книги, том 6

Когато се опита да осмисли скорошните събития, за да разбере каква е причината за тази трансформация, паметта започна да му играе номера. Бяха го повикали на среща с шефа на Балард; това си го спомняше. Но не помнеше дали бе отишъл на срещата. Цялата нощ бе скрита зад някакво сляпо петно.

Реши, че Балард би трябвало да знае как стоят нещата. Още от самото начало англичанинът му беше харесал и той му се довери, защото почувства, че въпреки различията между тях, те си приличат твърде много. Беше сигурен, че ако бе оставил инстинктите да го водят, те със сигурност щяха да намерят Балард. Англичанинът несъмнено щеше да се изненада да го види; дори може да се ядоса. Но няма ли тази малка волност да бъде простена, след като разкаже на Балард за новооткритото си щастие?

Балард вечеря късно и пи до още по-късно в „Пръстенът”, малък травеститски бар, в който за пръв път го бе завел Одел преди почти двайсет години. Несъмнено бе избрал това място, за да покаже изтънчеността си, като разкрие на неопитния си колега декадентската страна на Берлин, но Балард, който не изпитваше никакво сексуално влечение към клиентите на „Пръстенът”, веднага се почувства тук като у дома си. Уважаваха неутралитета му; никой не му досаждаше. Просто го оставяха да пие и да наблюдава преминаващия парад от полове.

Идването тази вечер му напомни за Одел, чието име вече щеше да бъде избягвано в разговорите, заради участието му в аферата Мироненко. Балард вече беше виждал как се прави това. Историята не прощава провалите, освен онези, които са толкова скандални, че се сдобиват с някакво величие. Защото за Оделите на този свят — амбициозни мъже, които внезапно са се озовали в задънена улица поради собствените си грешки — за такива мъже няма да се кажат мили думи, нито ще им бъдат връчени медали. За тях има единствено забрава.

Тези размишления го накараха да изпадне в меланхолия и той пи много, за да притъпи мислите си, но когато в два часа сутринта излезе на улицата, депресията му не беше отминала. Добрите берлински бюргери отдавна си бяха в леглата; идваше поредният работен ден. Единствено шумът на трафика по Курфюрстендам показваше признаци на живот наблизо. Той се запъти натам, без да мисли за нищо.

Зад него се разнесе смях. Млад мъж — облечен пищно като старлетка — вървеше с неуверена походка по паважа, хванал под ръка своя неусмихващ се придружител. Балард разпозна в травестита един от редовните посетители на бара; клиентът, съдейки по строгия му костюм, беше провинциалист, който бе дошъл да утоли глада си за момчета, облечени като момичета, зад гърба на своята съпруга. Балард ускори крачка. Изкуственият смях на младия мъж му лазеше по нервите.

Чу как наблизо притича някой; с крайчеца на окото си зърна плъзгаща се сянка. Най-вероятно опашката му. Алкохолът може и да бе притъпил инстинктите му, но той почувства как на повърхността изплува някаква тревожност, причината за която не можеше да установи. Продължи да върви. По скалпа му пробягваха едва доловими тръпки.

Няколко ярда по-нататък той осъзна, че смехът зад гърба му е секнал. Погледна през рамо, почти сигурен, че ще види как момчето и клиентът му се прегръщат. Но и двамата бяха изчезнали; несъмнено се бяха шмугнали в някоя от страничните улички, за да сключат в тъмното договора си. Някъде наблизо се разлая куче. Балард се обърна, за да огледа пътя, по който бе дошъл, предизвиквайки пустата улица да му разкрие тайните си. Каквото и да причиняваше жуженето в главата му и сърбежа на дланите, то не бе обикновена тревога. Нещо се случваше на тази улица, въпреки външната й безобидност; тя криеше ужасии.

Ярките светлини на Курфюрстендам се намираха на някакви си три минути път, но той не искаше да обръща гръб на тази загадка и да търси убежище там. Вместо това се обърна и бавно тръгна назад. Кучето беше млъкнало; в тишината се чуваше единствено звукът от стъпките му.

Стигна до ъгъла на първата странична уличка и надникна в нея. Нямаше светлини нито в прозорците, нито във входовете. Сякаш нищо не можеше да съществува в тази тъмнина. Балард заряза първата уличка и се отправи към втората. Във въздуха се носеше някаква плътна воня, която се усили с приближаването му към ъгъла. От миризмата жуженето в главата му се усили, заплашвайки да премине в бучене.

В края на уличката проблясваше самотна лампа, която излъчваше оскъдна светлина от горен прозорец, и той видя тялото на онзи провинциалист, проснато на земята. Беше толкова жестоко осакатено, сякаш някой се бе опитал да го изкорми отвътре. Разпръснатите му наоколо вътрешности всъщност излъчваха тази остра миризма.