Кристофър Прийст - Островитяни

За мен странната заплаха от страна на кулите лека-полека се заменяше от по-понятен копнеж. Накратко, липсваше ми животът на открито, на който се радвах в субтропичния топъл климат на Иа. През времето, прекарано на Гурн, си бях създал навик да стоя вкъщи, винаги да се грижа да ми е топло, да оставам дълго сам, но няколко години преди това, когато пристигнах на Иа, установих, че много повече предпочитам приятни морски ветрове, открити пространства, гъсти гори, блестящо топло море.

Скоро свикнах всеки ден да се разхождам из Сийвл, отначало единствено заради така необходимата ми промяна в обстановката, а по-късно и заради нарастващия ми интерес към околностите на града. Разбира се — незащитен, неизолиран, — изпитвах цялата сила на психичните еманации от кулите, но също така открих, че е възможно човек да свикне с тях. Осъзнах, че не са насочени специално към мен, след което почти успявах да ги игнорирам. Освен това знаех, че след всяка разходка ще намеря изолираното убежище на дома ни, където нормалността се завръщаше, без да споменаваме щастливата ми физическа връзка с привлекателна млада жена.

Радвах се на всекидневните разходки, чувствах, че отново се пробуждам за живот и усещах как се възстановявам все повече. Възприятията ми се развиваха — долавях, че виждам, чувам вкусвам по-добре от всякога.

След две или три седмици, прекарани в такива дълги разходки, едва обръщах внимание на усещането за гнет. Всъщност ми беше толкова приятно да кръстосвам обветрените хълмове, с препускащите облаци над мен, превиващите се жилави треви, линеещи калини и лепкави лишеи наоколо, че лесно можех да пренебрегна всяко настроение, предизвикано от мъртвешките кули.

Един ден, докато се изкачвах из хълмовете доста навътре в сушата, забелязах пресни, дълбоки успоредни бразди, оставени от вериги, и разбрах, че сигурно съм попаднал близо до някое от местата, където са работили Алви и нейният екип по демонтирането.

Тръгнах нагоре по склона, следвайки браздите, любопитен да видя какво има там.

Накрая стигнах до равно място под върха, доста напомнящо за местата, където обикновено се намираха кулите. Докато приближавах, не виждах никакви признаци за кула пред себе си, но съвсем скоро това намери своето обяснение. Достигнах район, където земята бе изровена и набраздена от неколкократно преминавалата по нея тежка машина.

Навсякъде се търкаляха тъмни тухли — повечето натрошени, но имаше и доста цели. Разходих се наоколо, като се взирах в земята, в изгледа, късчето море, което се виждаше в далечината. Не усещах каквито и да е концентрация или интензитет на психическата еманация. Допусках, че Алви, Реф и останалите сигурно са успели да премахнат източника на излъчването, какъвто и да беше той. Всичко изглеждаше така, сякаш на мястото доскоро се е издигала обикновена постройка.

Сред отломките забелязах поредица от дълбоки канали, ров, оформящи осмоъгълни очертания.

Вечерта, в спокойната обстановка на апартамента, не казах нищо на Алви за случилото се. Беше в мълчаливо настроение и по-късно, когато ни посети Реф, дочух двете жени да си говорят, че се нуждаят от кратка почивка след работата.

В един момент Алви произнесе шепнешком:

— Мисля, че най-после започвам да го усещам и аз.

Реф отговори тихо, очевидно без да осъзнава, че дори от съседната стая можех да чуя шепота й:

— Двама души поискаха разрешение да посетят континента.

А Алви каза:

— Тогава и аз ще отида.

Реф:

— Ами Торм?

Алви отвърна:

— Мисля, че тук му харесва.

Същата вечер правихме любов ненаситно.

Но на следващия ден, веднага щом превозът на екипа взе Алви, обух удобните си обувки и се насочих към мястото на разрушената кула.

Падналите тухли не бяха стояли на земята достатъчно дълго, че да се набият в тънкия пласт почва и можеха да се местят. Бяха тежки, разбира се, и израняваха ръцете ми, но ако ги пренасях една по една и всеки път си почивах, задачата беше изпълнима.

Когато най-после спрях за малко почивка в средата на деня, бях успял да върна много от тухлите обратно в осмоъгълния ров, първоначалните основи на стените. Докато полагах всяка една на мястото й, работата ми се струваше толкова правилна и естествена, че тухлите сякаш се подреждаха сами. В края на деня над равнището на земята се подаваше един ред тухли — идеална осмоъгълна форма, създаваща впечатлението за планирана постройка.

Връщах се при кулата ден след ден, възнамерявайки да работя само с тухлите, които бяха оцелели. Нямаше как да ги измазвам и се налагаше да полагам всяка здраво, за да стои сигурно на мястото си — но всъщност тухлите лягаха по местата си с готовност, сякаш нямаха търпение да се съединят отново с останалите.