Джек Кетчам - Съседката

Но пръстенът оставаше. И във внезапната си ярост аз осъзнах, че също мога да бутам.

Спрях и се обърнах. Вдигнах ръка към лицето на Рут, с широко отворени пръсти и видях как тъмните очи изумено и уплашено ме поглеждат за момент, преди да изчезнат под ръката ми.

Видях, че знаеше.

И че иска да живее.

Видях как се хвана за парапета.

Усетих как устата й се отваря.

За момент почувствах отпуснатата, студена плът на бузите й под пръстите си.

Знаех, че баща ми върви напред пред мен по стълбите. Почти ги беше изкачил.

Бутнах.

Никога друг път не съм се чувствал толкова добре или толкова силен.

Рут изпищя и Джафльо се протегна да я хване, както и полицай Дженингс, но първото стъпало, в което тя се удари, беше това на полицая и докато тялото й се извиваше и въртеше, той едва я докосна. Кутии с боя полетяха надолу по бетона. Както и Рут, но малко по-бавно.

Разби си устата в стълбите. Инерцията я подмяташе наоколо като акробат, така че когато стигна до пода, се заби в него с лицето надолу — уста, нос и бузи експлодираха под цялото тегло на тялото й, което най-накрая се свлече като чувал с камъни.

Чух как вратът й се прекърши.

После остана да лежи там.

Внезапна смрад изпълни помещението. Почти се усмихнах. Беше се насрала като бебе и си помислих, че така е подобаващо, че всичко е наред.

След това изведнъж всички се оказаха долу моментално, Дони и Уили, баща ми и полицай Томпсън, без товара на Сюзън, и всички крещяха, обградили Рут, сякаш бе някаква археологична находка.

— Какво стана? Какво стана с майка ми! — крещеше Уили, а Джафльо плачеше.

Уили наистина бе обезумял, наведен над нея, вкопчил се в гърдите и корема й, опитвайки се с масаж да я върне обратно към живот.

— Какво стана, мамка му! — ревна и Дони.

Всички гледаха нагоре по стълбите към мен, сякаш искаха да ме разкъсат крайник по крайник, а баща ми застана в подножието за в случай, че наистина опитат.

— Е, какво всъщност стана? — попита полицай Томпсън.

Дженингс ме погледна. Знаеше. Много добре знаеше какво се бе случило.

Само че точно тогава изобщо не ми пукаше. Чувствах се, все едно бях размазал оса. Някоя, която ме е ужилила. Нищо повече и нищо по-сериозно от това.

Пристъпих надолу по стълбите и застанах лице в лице с него.

Той ме погледа още известно време. След което повдигна рамене.

— Момчето се препъна — каза. — Без храна, липса на сън, приятелката му е умряла. Инцидент. Адски жалко. Случва се понякога.

Джафльо, Уили и Дони не се хванаха на тази въдица, но днес изглежда никой пет пари не даваше на какво се хващат и на какво — не.

Вонята от лайната на Рут беше ужасна.

— Ще донеса одеяло — заяви Томпсън.

Мина покрай мен.

— Този пръстен — казах и го посочих. — Този пръстен на пръста й беше на Мег. Бил е на майката на Мег. Сега трябва да принадлежи на Сюзън. Може ли да й го дам?

Дженингс ми хвърли измъчен поглед в смисъл че стига толкова и да не си насилвам късмета.

Но и за това не ми пукаше.

— Пръстенът е на Сюзън.

Дженингс въздъхна.

— Вярно ли е, момчета? — попита. — Нещата ще тръгнат по-добре оттук нататък, ако не лъжете.

— Предполагам — смънка Дони.

Уили погледна брат си.

— Шибаняк — промърмори.

Дженингс повдигна ръката на Рут и погледна пръстена.

— Добре — внезапно гласът му омекна. — Иди и й го дай.

Свали го от пръста на Рут.

— Кажи й да не го губи.

— Ще й кажа.

Качих се по стълбите.

Изведнъж се почувствах много изморен.

Сюзън лежеше на дивана.

Отидох при нея и преди да успее да попита какво става, аз й показах пръстена. Видях я как го погледна, как осъзна какво е това и тогава погледът й накара коленете ми да омекнат, тя протегна бледите си слаби ръце към мен, прегърнах я и плакахме ли, плакахме.

Бяхме непълнолетни — нарушители, а не престъпници.

Така че по закон бяхме невинни по подразбиране , не трябваше да бъдем държани съвсем отговорни за действията си, сякаш всички под осемнайсет бяха легално луди и неспособни да различават правилно от грешно. Имената ни никога не излязоха в пресата. Нямахме криминални досиета и не получихме публичност.

Стори ми се доста странно, обаче от друга страна, щом нямахме правата на възрастните, предполагам беше естествено да не носим и отговорностите им.