Джек Кетчам - Съседката

Докато и аз не се унесох.

Когато се събудих, вероятно беше сутрин.

Сюзън ме разтърсваше.

— Спри я! — гласът й бе уплашен шепот. — Спри я! Моля те! Не й позволявай да прави това!

За момент помислих, че съм у дома, в собственото си легло.

Огледах се наоколо. Спомних си.

И Мег вече не беше до мен.

Сърцето ми започна да блъска в гърдите, гърлото ми се стегна.

След това я видях.

Беше захвърлила одеялото, така че бе гола и прегърбена в ъгъла до масата. Дългата й сплъстена коса висеше на раменете й. Гърбът й беше изпъстрен с избледнели кафяви петна, пресечени линии засъхваща кръв. Тилът й блестеше влажно под светлината на работната лампа.

Виждах как мускулите й се движат по раменете и встрани от елегантната линия на гръбнака, докато работеше. Чувах дращене на нокти.

Станах и отидох при нея.

Тя копаеше.

С пръсти копаеше бетонния под там, където се съединяваше с тухлената стена. Копаеше тунел. Чуваха се тихи звуци от усилията й. Ноктите й бяха пречупени назад и кървяха, единият вече липсваше, връхчетата на пръстите й също бяха окървавени, кръвта й се смесваше със ситните камъчета, които бе изровила от ронещия се бетон, докато произвеждаше неравни количества от двете. Последният й отказ да се предаде. Последният й акт на неподчинение. Волята, която се издига над едно победено тяло, за да се наложи на солиден камък.

Камъкът беше Рут. Неподатлива — отронваше само ситни камъчета и песъчинки.

Рут бе камъкът.

— Мег. Хайде. Моля те — казах.

Хванах я под мишниците и я повдигнах. Тежеше колкото пеленаче.

Тялото й беше топло и изпълнено с живот.

Отново я положих на дюшека и я завих с одеялото. Сюзън ми подаде кофата и се заех да мия пръстите й. Водата стана още по-червена.

Започнах да плача.

Не исках да плача, защото Сюзън бе там, но това не беше нещо, което можех да контролирам или спра. Просто се случи, потече, като кръвта на Мег по стената.

Горещината й беше от треската. Горещината й бе лъжа.

Почти можех да помириша смъртта по нея.

Бях я видял в разширената зеница на окото й, една разширяваща се дупка, в която можеше да потъне съзнание.

Миех пръстите й.

Когато приключих, преместих Сюзън така, че Мег да е между двама ни, и ние тихо лежахме заедно, наблюдавайки слабото й дишане. Всяка глътка въздух, която минаваше през дробовете й, бе още един миг от тези, които ни свързваха, още няколко секунди милостиня, потрепването на притворените й клепачи говореше за живота, който протичаше нежно под наранената повърхност — и когато Мег отново отвори очи, ние не се стреснахме. Радвахме се да я видим, че ни гледа, старата Мег, която живееше преди това, в същото време, в което и ние, а не в това трескаво нереално пространство.

Тя помръдна устни. След което се усмихна.

— Мисля, че ще успея — каза и хвана ръката на Сюзън. — Мисля, че ще бъда добре.

Под изкуствения блясък на работната лампа, на зазоряване, което за нас не беше зазоряване, Мег издъхна.

Почукването на вратата дойде след не повече от половин час.

Чух ги как стават от леглата. Чух мъжествени гласове и тежки, непознати стъпки, които прекосиха дневната към трапезарията и после тръгнаха надолу по стълбите.

Свалиха резето, отвориха вратата и Дженингс беше там, заедно с баща ми и едно ченге на име Томпсън, което познавахме от ВЧВ. Дони, Уили, Джафльо и Рут стояха зад тях. Не правеха нито опит да избягат, нито дори да обяснят, просто гледаха как Дженингс отиде при Мег, повдигна клепача й и провери за липсващия й пулс.

Баща ми дойде и ме прегърна.

— Боже Господи — каза и поклати глава. — Слава Богу, че те открихме. Слава Богу.

Мисля, че за първи път го чувах да употребява израза, но също така смятам, че го мислеше.

Дженингс покри главата на Мег с одеялото, а полицай Томпсън отиде да успокои Сюзън, която не можеше да спре да плаче. Тя беше тиха, откакто Мег почина и сега тъгата и облекчението се изливаха от нея.

Рут и останалите наблюдаваха безстрастно.

Дженингс, когото Мег бе предупредила за Рут на четвърти юли, изглеждаше готов да убива.

С почервеняло лице, едва контролирайки гласа си, той продължаваше да изстрелва въпроси към нея — и си личеше, че не с това му се искаше да я обстрелва, а с пистолета, прикрепен на бедрото му, който упорито галеше. Как се случи това? Как се случи онова? Откога е тук долу? Кой направи онзи надпис?