Джек Кетчам - Съседката

Дългата, мразовита нощ се точеше бавно.

Нямаше повече посещения от горе.

Къщата бе тиха. Слабо долавяхме радиото, което работеше в стаята на момчетата, песента на Евърли — "Всичко, което трябва да направя, е да мечтая" и "Твърдоглавата жена" на Елвис. Всяка песен ни се присмиваше.

Досега майка ми сигурно беше откачила. Можех да си я представя как звъни във всяка къща в квартала, за да провери дали съм там, на палатка или просто съм останал да пренощувам при някого, без да й кажа. След което баща ми щеше да се обади в полицията. Продължавах да очаквам това официално звучащо почукване на вратата. Не разбирах защо още не са дошли.

Надеждата се превърна в безсилие, безсилието в гняв, гневът в тъпо смирение. След което цикълът започна отново. Нямаше нищо друго за правене, освен да чакам и да мия лицето и челото на Мег.

Тя имаше треска. Задната част на главата й лепнеше от засъхваща кръв.

Потъвахме в сън и се будехме отново.

Умът ми постоянно въртеше някоя мелодия или реклама. "Използвайте Аякс! Пенещият се препарат за почистване-да-да-да-да-да-да-дъм. Пратете мръсотията в канала-да-да-да-да-да-да-дъм. През реката, през гората… реката и гората… реката и гората…" Не можех да се хвана за нищо. Обаче не можех и да пусна нищо.

Понякога Сюзън започваше да плаче.

Понякога Мег леко помръдваше и стенеше.

Бях щастлив в тези моменти. Това значеше, че е жива.

Събуди се два пъти.

Първия път, когато го направи, прокарвах парцала по лицето й и тъкмо щях да спра за малко, тя отвори очи. Едва не го изпуснах, толкова бях изненадан. Бързо го скрих зад гърба си, защото беше порозовял от кръв и не исках Мег да види. Някак идеята за това наистина ме тревожеше.

— Дейвид?

— Да.

Изглежда се ослушваше. Погледнах очите й и забелязах, че едната й зеница бе наполовина по-малка от другата. Зачудих се какво ли вижда.

— Чуваш ли я? — попита ме. — Тя… там ли е?

— Чувам само радиото. Обаче тя е там.

— Радиото. Да — Мег бавно кимна. — Понякога я чувам. По цял ден. Уили и Джафльо също… и Дони. Мислех си, че мога да слушам… и да чуя и науча нещо, да разбера защо тя ми причинява това… като я слушам как върви през стаята или сяда в стола. Аз… така и не проумях.

— Мег? Слушай. Не мисля, че трябва да говориш, знаеш ли? Доста зле са те подредили.

Беше усилие, личеше си. Заваляше думите, сякаш внезапно езикът й бе станал грешният размер за устата й.

— Ъ-ъ. Не. Искам да говоря. Никога не говоря. Никога няма с кого да разговарям. Но…?

Тя ме погледна някак особено.

— Ти как така си тук?

— И двамата сме тук. И аз, и Сюзън. Заключиха ни. Помниш ли?

Мег опита да се усмихне.

— Мислех, че може да си те фантазирам. И преди ми се е случвало понякога. Аз имам много… много фантазии. Имам ги и после те… изчезват. А понякога се опитваш да имаш, искаш да имаш и не можеш. Не можеш да измислиш нищо. След което… става. Преди я умолявах, знаеш ли? Да спре. Просто да ме пусне. Мислех си, че трябва, че ще го прави известно време и после ще ме пусне. Ще види, че трябва, така както аз виждам. След това осъзнах, че няма да спре, трябва да се измъкна, но не мога. Не я разбирам, как можа да го остави да ме изгори ?

— Моля те, Мег…

Тя облиза устни. Усмихна се.

— Ти обаче се грижиш за мен, нали?

— Да.

— И за Сюзън.

— Да.

— Къде е тя?

— Спи.

— И за нея е трудно — прошепна.

— Знам. Знам, че е така.

Тревожех се. Гласът й отслабваше. Трябваше да се наведа много близо, за да я чувам.

— Ще ми направиш ли една услуга? — попита.

— Разбира се.

Мег стисна ръката ми. Хватката й не беше силна.

— Върни ми пръстена на майка ми? Нали знаеш кой? Тя няма да ме послуша. Не й пука. Но може би… Би ли могъл ти да я помолиш? Ще можеш ли да ми върнеш пръстена?

— Ще го взема.

— Обещаваш ли?

— Да.

Пусна ме.

— Благодаря — каза.

И момент по-късно:

— Знаеш ли? Никога не съм обичала майка си достатъчно. Не е ли странно? А ти?

— Не. Предполагам, че не.

Тя затвори очи.

— Мисля, че бих искала да поспя.

— Разбира се — отвърнах. — Почивай си.

— Странно е — продължи. — Няма болка. Би помислил, че ще има. Те ме гориха пак и пак, но няма болка.

— Почивай си.

Мег кимна. След което заспа. Аз седях и се ослушвах за почукването на полицай Дженингс, текстът на "Зелена врата" се въртеше нелепо през ума ми, като ярко боядисана въртележка, отново и отново:… полунощ, още една безсънна нощ,/ гледаме, докато не дойде утрото,/зелена врата, каква тайна криеш? /Зелена врата?