Джек Кетчам - Съседката

Известно време Рут не отговаряше. Всичко, което правеше, бе да седи на мястото си и да почесва отворените рани на лицето си. След това заяви:

— Искам адвокат.

Дженингс се държеше все едно не я чуваше. Продължи с въпросите, но всичко, което тя казваше, беше:

— Искам да се обадя на адвокат.

Сякаш се подготвяше за Петата поправка [21] Петата поправка от Американската конституция: право на честен процес. Забрана за издаване на осъдителни присъди, основани само на самопризнания. — Б. пр. и толкова.

Дженингс се ядосваше все повече и повече. Но това не помогна. Можех да му кажа, че няма да помогне.

Рут беше камъкът.

И, следвайки примера й, също и децата й.

— Ще ви кажа всичко, което искате да знаете — намесих се. — Ние със Сюзън ще кажем.

— Видял ли си всичко това?

— Повечето — признах.

— Някои от тези рани са нанесени преди седмици. Видял ли си нещо от това?

— Част. Достатъчно.

— Видял си?

— Да.

Очите му се присвиха.

— Ти затворник ли си или пазач тука, хлапе? — изстреля. Обърнах се към баща ми:

— Никога не съм я наранявал, татко. Никога. Честно.

— Но никога не си и помогнал — намеси се Дженингс.

Това бяха точно думите, които си бях повтарял сам цяла нощ. Само че гласът на Дженингс ги стисна като в юмрук и ги захвърли към мен. За момент ми секнаха дъха.

Вярно, правилно, помислих си.

— Не съм — отвърнах. — Не съм, така е.

— Опита се — обади се Сюзън през сълзи.

— Така ли? — включи се и Томпсън.

Сюзън кимна.

Дженингс ме погледа още известно време, след което също кимна.

— Добре — отсече. — Ще поговорим по-късно. По-добре да съобщим, Фил. Всички да се качват горе.

Рут измърмори нещо.

— Какво? — попита Дженингс.

Тя говореше в пазвата си, мрънкаше.

— Не мога да ви чуя, госпожо.

Главата й се изправи рязко, очите й горяха.

— Казах, че беше мръсница ! — ревна Рут. — Тя написа тези думи! Тя! ЧУКАМ СЕ. ЧУКАЙ МЕ. Да не мислите, че съм аз? Тя ги написа сама, върху себе си, защото се гордееше с това! Опитвах се да я науча, да я възпитам, да й покажа малко благоприличие. Написа го нарочно, за да ме ядоса, ЧУКАМ СЕ. ЧУКАЙ МЕ. И така и беше, изчука всички. Поне него, това е сигурно.

Тя посочи към мен. След това към Уили и Дони.

— И него, и него също. Всички ги изчука! Щеше да изчука и малкия Ралфи, ако не я бях спряла и не я бях вързала тук долу, където никой не трябваше да гледа краката й, задника й и путката й, путката й — защото, господине, тя беше точно това — боклук, жена, която не знае нищо друго, освен да се предложи на всеки, който я поиска, по всяко време. И й направих шибана услуга. Така че майната ти на теб и на твоето мнение. Скапано месо в униформа. Голям войник. Голямо лайно. Майната ти! Направих й шибана услуга…

— Госпожо — започна Дженингс, — мисля, че е по-добре да млъкнете.

Той се наведе по-близо и изглеждаше така, сякаш гледаше нещо, което бе настъпил на тротоара.

— Разбирате ли какво ви казвам, госпожо? Госпожо Чандлър? Моля ви, наистина се надявам, че разбирате. Тази помийна яма, която наричате уста — дръжте я затворена — той се обърна към Сюзън. — Можеш ли да вървиш, скъпа?

Тя подсмръкна.

— Ако някой ми помогне по стълбите.

— По-скоро ще я нося — каза Томпсън. — Няма да тежи много.

— Добре. Ти си пръв тогава.

Томпсън вдигна момичето и се запъти през вратата нагоре по стълбите. Уили и Дони го последваха, зазяпани в краката си, сякаш несигурни в пътя. Баща ми тръгна зад тях, все едно вече бе част от полицията и ги надзираваше, а аз вървях след него. Рут пък беше веднага след мен, съвсем по петите ми, сякаш изведнъж се беше разбързала да приключи с всичко това. Погледнах през рамо, видях Джафльо долепен зад нея, а полицай Дженингс ги следваше.

И тогава забелязах пръстена.

Блестеше на слънчевата светлина, която се процеждаше през прозореца на задната врата.

Продължих да се изкачвам по стълбите, но за момент едва осъзнавах къде съм. Усетих топлина, която нахлу в тялото ми. Виждах Мег и чувах гласа й, който ме кара да обещая, че ще върна пръстена на майка й. Да помоля Рут за него, сякаш изобщо не принадлежеше на Мег, а Рут й го бе заела, сякаш Рут имаше някакво право на този пръстен, сякаш не беше просто една шибана крадла. Мисълта за всичко, през което Мег бе минала още преди да се срещнем — загубата на близките си, останала й беше само Сюзън — и след това да получи този заместител.

Тази пародия на майка. Това зло подобие на майка, което не просто й бе откраднало пръстена, а всичко — живота, бъдещето, тялото й — уж с цел да я отгледа. А всъщност това, което направи, бе не да я отгледа, а да я бута надолу, още надолу и надолу и й харесваше, обожаваше го, тържествуваше от това, стигайки, боже господи — толкова надолу, че накрая я докара до самата земя, където сега Мег щеше да лежи, не отгледана, изтрита, погубена.